Страницата на Мариан Желев

14.03.2017

Варшава

Filed under: Добри истории — Jelev @ 22:21

варшава

Опанец. Село Опанец. Добричко. За да не го търсите на картата, че има няколко в България. Намира се на 12 км. от града. Четири-пет часа е с каруца (по Толбухинско време), час и половина с велосипед (стара Украйна – имаше такова колело – преправено лично от мен, в детския ми период, с предна гума по-голяма от задната и ставаше за маневриране в циркови площадки). Около 50 мин. с Чавдар – онези български автобуси, на които двигателят гърмеше в салона при пътниците, а шофьорът ставаше от седалката за да включи от трета на четвърта и обратно. Чавдарът го вземаше понякога и по-бавно от колело, защото в Дончево се качваха баби с кокошки по Великден, а и минаваше през Богданово, където шофьорът правеше алъш-вериш с местния казанджия.

Опанец е нетипично за Добруджата село от географска гледна точка – намира се почти в дере, през него минава суха река, пък иначе в селото имаше (и сега ги има) три чешми, с масивен дебит, на който и стадо крави не можеше да насмогне при водопой.

И една стара Варшава. Намираше се през два двора от нашия, където баба и дядо, покрай домати, чушки, пуйки, Коледно прасе, куче-две, котки цял рояк, стопанисваха именно и моето детство. Такова детство, каквото има само в приказките. А приказките ги има заради децата, сиреч – и заради мен. Джабурках си там летните ваканции, без да имам идея, че един ден ще ми се прииска да разказвам приказки за това детство, вкопано в деретата на Опанец (за по-сигурно, от природна гледна точка).

Собственикът на тази Варшава… Прощавайте, редно е да обясня, че става въпрос за един автомобил, който вече не се произвежда серийно; прилича на току-що показала се от водата подводница от Втората световна война. Всъщност от по-прецизна дизайнерска гледна точка той, автомобилът, наподобява изискано четерицилиндрово биде, а в по-милитаристичните фантазии – на добре укрепен бункер, където, вземайки назаем ремпликите от една добра реклама на ново волво от наши дни, се казваше: „Това е едно от най-сигурните места в света“…

Собственикът на Варшавата беше от онези пияндета, които могат да висят с часове над бидоните с джибрите, докато ферментират. А след това с треперещ клепач да надигат бутилката, без да се интересуват какво има вътре. Варшавата беше произведена през 60-та година (може и по-рано; пишат, че тенекиите им са правени от стари немски каски). Плюс-минус две години. Ние я карахме двадесетина години по-късно. Бях русо хлапе, което обичаше да се овъргаля в селския прах, за да съм достоен да седна на волана на старата Варшава. Тя не вървеше. На практика тя не съществуваше в регистрите на тогавашния КАТ. Гумите й бяха пуснали корени в земята; джантите наполовина вкопани, а предната броня виснала като джуката на пенсиониран нерез. Тапицерията беше така изтърбушена, че ако класическа мишка я погледнеше, сигурно щеше да си помисли, че вътре в купето се строи грамаден мол. Те, мишките, отдавна си бяха парцелирали предните и задните седалки и вероятно само когато ние се мятахме на Варшвата, се криеха някъде из пластовете ръжда на колата. Кои сме ние ли? – местните хлапета. Най-вече аз, заедно с трите деца на Миришещия джибри техен баща (звучи като индианско име).

В багажника на Варшавата бе поникнала трева и цъфтяха цветя, тъй като капакът го нямаше. Случвало се е да намираме и яйца от юрдечки (в южна България им викат патици). А един път бях видял козичката на комшията да рупа тревица от там. Под предния капак, където би трябвало да е двигателят, се криеше някакво подобие на забравена бомба от Първата световна война. Обаче тази бомба-двигател така прецизно работеше в нашите детски умове, че вдигаше поне 120 км/ч – това бе скорост, която бе брутална и обикновено се свързваше с новите ладички и полските фиати 125 р. Велика работа. Повече от стоте км на Васко Кеца от песента му. И как само сменяхме скоростите с другите хлапета… Пускахме и фаровете, ако на пътя имаше мъгла; и чистачките, за да измием нахалните пеперуди, които се размазваха на стъклото. Но най-силно, най-мотивиращо, най-величествен бе шумът на двигателя, който бълваше звуци предимно от нашите усти. Не бяхме чували за Ферари, но сигурно като мотопророци си въобразявахме как трябва да звучи брутално съвършената кола.

Бащата джибраджия, собственик на Варшавата, понякога му писваше от нашето бучене и ни гонеше с тоягата. Ние – хоп! на черницата в съседния двор, където понякога бъркахме сладките плодове с накичените там гъсеници на неосъществените още пеперуди. После пак се връщахме във Варшавата. Затваряхме вратите и чертаехме далечен маршрут и с тих ход на дигателя, включен на първа, потегляхме към неизвестни нам земи. А после – газ! по измислените магистрали. Приказвахме си, навигирахме се взаимно, преодолявахме препятствията на шосето, спирахме за малко, колкото да проверим болтовете, мотора, окачването и гумите на старата Варшава. Кимахме си одобрително и се мятахме в купето.

А тя си стоеше все там, на село Опанец. Малко нетипично за едно село в Добруджа да е заобиколено с баири, но не и за една Варшава, която явно можеше да преодолее всякакви препятствия. Възхищавам се. Не само на Варшавата, но и на детството. Включиш на скорост и все натам дърпа баланса.

Така и направих. Запалих колата, отидох и сипах бензин (това в наши дни) и тръгнах към Опанец. Варшавата сигурно отдавна е ферментирала в някоя леярна. Ама нищо. Да тръгна аз, да си спомня това-онова. Сипах бензин и тъкмо да изляза от Варна – пукнах гума. Хубаво, рутиниран шофьор съм вече, тази година правя четвърт век официално управление на МПС. За двадесет минути смених гумата. На изхода на магистралата обаче ме спря катаджия. Любезен – от онези, разбраните. Вика ми, че съм нямал винетка. И ако ме пусне, глобата ми е сваляне на номерата и други такива цинизми. Върнах се до бензиностанцията. Поисках винетка, която струва петдесет кила гориво. Нямаха. Свършили. Не горивото, а винетките. Отидох до другата бензиностанция. И там така. На третата си купих. Тръгнах. На магистралата – друг полицай, от непрекръстените. Съблече ми якето, пуловера, потника… направо. Нямах стикерче за преглед. „Ти, вика, да не караш кола от измисландия?“ Стана ми смешно. Взеха ми талона, писаха ми акт. Пуших цигара. Вярно, моята кола не беше като Варшавата (това е за нов абзац)…

Та вярно, колата ми не беше като Варшавата, която може да мине с едно пър-пър-пър на уста от тук до Нова Зеландия. На онази в Опанец не й трябваха винетки, талончета, стикери. Както си я караш по прашните шосета на Сахара, току-виж козата на комшията дошла да пасе от багажника или юрдечката на баба Монка да снася яйца. Пак там.

Финални думи: няма да се вайкам, че нашите деца сега не яхват някой стар форд сиера, пък внуците ни няма да се катерят в S класа, за да търсят яйца за палачинки. Най-вероятно ще търкат захвърлени на двора стари таблети и други тач-мач скрийни. Само си мисля и се моля моята Варшава да тръгне натам, накъдето исках в крайна сметка да я прекарам – през целия свят. Да кача първо приятелите си, после децата си, после внуците, накрая и цялото човечество. Колко му е – с един кош яйца и две-три салатки от багажника всички ще се нахранят.

Нали?

Е-е, не ми се иска да завършвам тези съкровени писания с въпрос. Искате ли да пробвам с Чавдар? Автобус Чавдар, за който говорих вече.
Онзи ден – четвъртък – видях един, който бе превърнат в авариен. Дърпаше с метален теглич друг автобус, модерен, скъп, по програма. Надникнах в Чавдара. Двигателят му бе все там, в салона, и се разхождаше заедно с шофьора при включване на скоростите. Нямаше седалки – бе пълен с части, инструменти, мазнотия. Ама Чавдарчето бачкаше. Бълваше кълба синкав дим и дърпаше новото возило, което си бе навехнало петичката, примерно. И си викам: Гле`й сега как една дърта Варшава, дето още по онова време беше отписана, правеше от фантазията ми плътен материал за качествено детство, пък един нов автомобил да не може да ме измъкне от Варна, за да си видя спомените от детството.

И такива работи…

« Предходна публикацияСледваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2017 Страницата на Мариан Желев . WordPress .