Страницата на Мариан Желев

22.04.2016

Шах

Filed under: Добри истории — Jelev @ 15:45

На Желяз, Бехи, Гала

Не знам дали има друго подобно занимание, което толкова добре да развива ума. Към усилието, което полага всеки играч, се добавя и фантазията – да си представиш партията с няколко хода напред. Тук вече се намесва и въображението. Именно затова си мисля, че ако шахът беше просто една математическа формула, щеше да си остане като занимание за хора, които биха искали да правят кариера в инженерните науки.

Черно-белите фигурки са всъщност един чудесен театър, който може да олицетвори голям символичен диапазон: от ежедневието до цели епохи в историята. Зависи от гледната точка.

Заиграх шах на пода. Там, на мокета, разстилахме с баща ми картонената дъска и започвахме да редим фигурите. Не бях тръгнал още на училище, но вече знаех да играя. Шахът бе масов спорт, играеше се навсякъде; имаше турнири между всички училища в цяла България. Организираха се множество работнически и професионални състезания. Изпитвах гордост, че и баща ми ходеше. А когато се съберяха с приятели вкъщи – редовно след почерпката мъжете сядаха да играят шах. Да, шахът бе на почит и нямаше как да подмине и мен.

Още в първи клас на учителя му направи впечатление, че играя доста добре. Тогава в часовете по физическо, особено зимно време, играехме шах в класната стая. Не бе изтекла цялата учебна година, когато взех и първата си победа над учителя. Той нямаше някакви специални умения, играеше от обща култура и покрай подготовката си за даскал. Но все пак пред него стоеше едно седемгодишно хлапе, със зализан бретон и прекалено внимателни движения на шахматната дъска.

Имах си любима книга, която ми бяха подарили. На нея художник бе направил така, че шахматните фигури да оживеят. Царицата имаше лице и ходеше с разкрач по шахматното табло. Царят стоеше с килната корона, заобиколен от начумерени пешки и стиснали зъби офицери. Кончетата се изправяха на задните крака, а в техните сенки изплашените фигури на противника вдигаха ръце. Живописните картинки ми помогнаха много добре да се ориентирам в шахматната магия и помогна на въображението ми да се отприщи. Какво ли не си представях – битки, хитри ходове, сражения. Дори създавах въображаем диалог между фигурите. Да не говорим, че илюстрациите в тази книжка, от която научих първите си уроци по шах, много напомняха на онези в изданието на братя Грим, откъдето ми четяха приказки.

Информацията, че първокласникът бие учителя си по шах бързо стигна до ушите на отбора в „Отец Паисий“ – училището, в което учех. И то благодарение на самия учител. Решиха в началото на втори клас да ме вземат пробно в един турнир. И то за батковци. Каква гордост бе това за мен. Не само щях да отида на състезание, но щях да бъда част от един от най-силните отбори в града. Шахматното представяне на училището бе винаги на най-високата стълбица.

Дадох сериозен отпор – осемгодишен хлапак, който се държи дръзко на дъската, жертва фигури, проявява тактическа грамотност, без да са му посветени специални часове на обучение. Отстрани изглеждах уравновесен, действах хладнокръвно и последователно. Но само аз си знаех какво ми костваше всичко това. Повтарях си, че съм на дъската, за да спечеля, да надделея. Виждах победата си през диагоналите и черно-белите квадрати. Мислено чертаех ходове и търсех изход от позиции, които ме заплашваха. С прибрани на масата ръце, свити колене и поглед, който изпива партията, фигурите, противника.

Загубих първата си среща, но спечелих следващите две. Освен учителя от училище и треньора на отбора по шах в публиката бяха баща ми и дядо ми. Веднага след състезанието те ме хванаха за ръка и под смаяните погледи на батковците ме отведоха вкъщи. Хвалеха ме по пътя, справил съм се страхотно. А аз стисках зъби и се ядосвах, защото в първата ми партия, на първото ми състезание изгубих.

На втория си турнир, няколко месеца по-късно, се развихрих. Отново бях най-малкият участник и едва ли не ме гледаха със съжаление, а някои и с одобрение, защото щяха да играят с хлапе и вероятно победата им е в кърпа вързана.

Сън не спах преди състезанието. Въртях се в леглото и в главата си само фигури местех. Съсредоточението толкова ме изпиваше, че забравях да се храня. Ръцете ми студени, краката – също. Сякаш цялата ми енергия се е стекла в главата и там гради защити, чертае планове за атака и гледа да пази центъра на шахматното поле.

Състезанието се провеждаше между всички училища в града. Само победителите отиваха на турнир между другите градове. Във всеки отбор имаше по четири човека – капитанът на първа дъска, втора дъска, трета, където бях аз, и четвърта, която се заемаше от момиче. Седнах и за два дена спечелих седем партии от осем възможни. Отнесох награда за най-млад участник и най-много точки. Класирахме се на първо място, дадоха ни купа и златни медали. С отбора направихме специална фотосесия пред нашето училище – с наградите. Снимката дълго време стоя на таблото.

Бях буйно дете и много ми се чудеха как така се усмирявам пред шахматната дъска. Но именно играта ме научи да контролирам емоциите си. Енергията ми не застиваше, а по-скоро придобиваше конкретна форма, с която можех да прониквам в света на вероятностите и различните възможности.

През следващите години продължих да се състезавам с отбора. И се посветих на още по-солидна подготовка. От училището ни наеха треньор. Емил Буюклиев – международен майстор. След всяко състезание той ни събираше в шах-клуба на училището. Караше ни да правим анализ на партиите си от бланките, където ги записвахме. А през останалото време ни учеше на защити, гамбити, начала и на цялата теория в шаха, описана в книги.

Шахът се отрази на оценките ми в училище. В действителност не бях отличен ученик. Беше ми прекалено скучно в час, за да се отдавам на учене на уроци и след това. Затова гледах да запаметявам всичко в час. Отдаваше ми се. И, странно, не обичах математиката – нищо, че на шахматната дъска ми се налагаше непрекъснато да смятам ходове. Получавах предимно четворки. Но когато станах шампион с отбора, учителката по математика нямаше как да не ми пише шестици.

Кариерата ми на шахматист в осми клас трябваше да продължи на по-високо ниво. Мои връстници вече се бяха явили за защита на кандидат-майсторска титла. ЕЛО-то ни, натрупано в състезания, позволяваше това да стане на по-ранен етап. Можех да се отдам на четене на книги, разбор на партии, трескава подготовка. Не го направих. Не само не се явих на защитата, но и се отказах от шаха. На състезателно ниво, имам предвид.

Мога да го нарека пубертет, но за мен си беше скок от едно място в друго. Очевидно ставах по-разсеян, тежестта на погледа ми се преместваше. Енергията, която толкова добре овладявах на шахматната дъска, взе да става неконтролируема. Което се отрази на оценките ми. Наказанията в училище взеха да следват едно след друго. Викаха родителите ми, за да им кажат какви съм ги надробил. Нямаше го онова уравновесено на пръв поглед момче. Започвах да се превръщам в див младеж, който, ако не направи някоя беля за деня, няма да спи спокойно. Имах неизчерпаема нужда да си създавам проблеми, да се обърна срещу всичко и всички, за да покажа какъв боец съм всъщност.

Компанията ми се смени. Движех се с типове, чиято слава бе лоша. Направих и първото си бягство от дома, което завърши със счупен в главата ми часовник. За наказание от страна на родителите ми. Което изобщо не ме смири, а напротив. Вместо шах започнах да играя комар. Да не се прибирам по цели нощи и… да направя първия си истински бой, да открадна, да започна да гледам лошо, за да имитирам бандата, с която се движех.

Някои от доскорошните ми противници в шаха направиха кариера. Завършиха висше образование, пуснаха се на сериозни турнири. Един от тях в момента преподава на ученици в Щатите…

Чудя се дали има смисъл да обяснявам подробно защо при тях се получи, а при мен – не. По-скоро си припомням историята със записването в пещерния клуб в Добрич. Обучението там, хората, експедициите и изобщо смяната на атмосферата бяха за мен като най-добрата защита в шаха – имах нужда от този ход (по-късно го осмислих дълбоко). Времето бе динамично; времето бе като противник за такива като мен – млади и жадни за емоции. Говоря за началото на деветдесетте години в България, когато животът бе като центрофуга – не се знаеше къде ще те изхвърли. Ако не бях влязал в клуба и не срещнах онези хора, които ми показаха как да се опазя от лудостта на младежките години, животът ми щеше да продължи с многоточие.

След шаха, през канализиране на енергията в пещерния клуб, та до събуждането на писателя. Сякаш дълго преди това съм се подготвял за перото. При думите и писането, също като при шаха, си представяш няколко хода напред, кроиш планове с героите си и търсиш изход. И в същото време се стремиш да спазваш правилата. И в писането има такива.

В шаха има партии, в които играеш, без да гледаш дъската и фигурите. Най-много да си водиш записки. Играеш по памет. Този вид игра се казва blind – сляпа. За първи път я практикувах в шести клас, на един тренировъчен лагер през лятото в Крапец. Обръщаш гръб на дъската и започваш да играеш. Това тренира паметта и въображението. Как играех аз: представях си, че съм сам в малка стая. Вътре има стол и маса, на масата – шахматна дъска с фигури. Нищо друго. Всичко останало съм изхвърлил, за да мога да се съсредоточа и да не се разсейвам. И играта започва. Виждам всичко ясно. Противникът мести фигури, а съзнанието ми фиксира позицията им. Детайлите са ясни, подготвям атаката си…

Тази стая съществува още. В съзнанието ми. Много често, когато сядам да пиша, влизам в нея. Поставих прозорец и перденца. Слънце също има. Само дето на масата, вместо фигури, има тефтер и писалка. Фигурите са се превърнали в герои, а черно-белите полета в части от книга, през които минават различните герои.

И партията продължава.

 

« Предходна публикацияСледваща публикация »
Рекламна агенция Танграм Печатница България Билбордове България Календари Имот днес xDepo

2016 Страницата на Мариан Желев . WordPress .