Страницата на Мариан Желев

12.06.2018

Стая 204, хижа Козя стена

Filed under: От мен — Jelev @ 5:55

20120921_173632

 

Стая 204, хижа Козя стена

 

В нашата родина мнозина се борят за това да си купят апартамент в близост до магазин, в чист квартал и с добри съседи. Също така внимателно да си подберат личния лекар, за да може той да е под ръка с професионализма си при неотложни болки. А да имаш в семейството инвалид – това е възможност, от която могат да се извлекат значителни ползи: безплатна винетка, паркомясто в квартала, ваучери за дърва, храна, гориво… Тия хора, дето виждат удобство и възможности за леко и хитро препитание, мечтаят за добра пенсия, за късмет от лотарията и… ако може апартаментът им да е южен, съседът отдолу да топли, горният да е с подово като по този начин сметките за ток през зимата се минимализират.

И знаете ли, дори познавам люде, които имат достъп до безплатни билети за театър и опера. Те са далеч от мисълта да запомнят и усвоят всичко видяно в изкуството. По-важното е, че се припознават в своя човек в театъра, в месарницата или в КАТ, където „нашият човек“ осигурява евтиното, безплатното, лесното. Пък ние после ще намерим начин да му се отблагодарим по подобен начин.

Преди няколко години на попаднах в стая 204 на хижа Козя стена. По един аналогичен начин стаята ми напомни за всички тези наши братя и сестри, за които лесното и удобното е заветна цел. Поради една-единствена причина – коминът на печката от кухнята минава през стаята и няма нужда да отопляваш, за да ти е комфортно в студените нощи. Прекрасен живот, истинска идилия: всичко работи за теб и за твоя сладък сън. Когато се събудиш, а навън вали, трещи, духа и мраз превзема земята – ти си на топло по стечения на обстоятелствата. И това те кара да се чувстваш като избран от съдбата, целуван от музите и набелязан с добро око от случайностите. Тогава навярно ти става мило и драго за ценностите в живота, виждайки ги под формата на дистанционно за телевизор, където има само цветни копчета, осигуряващи при натискане удобен живот и достъп до шарени изображения. Което няма как да е вярно, разбира се. Някъде дълбоко в себе си ние всички това го знаем.

Слава Богу у нас има и едни други човеци, които правят топлото; които работят, за да я има тук-таме илюзията, че съществува безплатен обяд. Човеци, които стават рано, за да запалят печката и сготвят храната и след това да пропътуват хиляди километри до своите мечти – без чужда помощ, без надежда за печалба паднала от небето и без удобството на дистанционно управляемите ценности.

Те винаги са ми били по-интересни. Търсил съм ги не просто, за да избягам от скучната компания на „удобния“ човек, а с ясното намерение да науча нещо от тези ветропоказатели, които и в студ и в пек сочат правилната посока, независимо условията. .

Това не са някакви духовни културисти, кралимарковци и национални гении. Това са хората, на които се крепи животът у нас. Които осигуряват топлото в стаите на блока, дават си предимството на бързащите по булевардите, съвсем доброволно почистват фасовете под терасите, хвърлени от граждани, разглезени с внушението, че държавата ще се грижи за тяхната чистота.

Всъщност, едва сега, докато пиша тези редове, си давам сметка с колко малко думи мога да опиша тези наивни добряци. При тях впечатляващото е, че дори да имат възможност да си купят евтин живот, топло на аванта, подкрепа от свой човек в КАТ, НАП, ДАИ, те обръщат гръб на лесното и започват да търсят истинското. Не са луди. Навярно повечето от тях събуждат повод за присмех, но пък колцина си дават сметка, че ако не са те, съществуването като цяло ще придобие банален смисъл, граничещ единствено със скучни промоции в магазина и четиритактов двигател с евтина поддръжка.

Те могат да топлят много стаи в блока с енергията си. Подобно на стая 204 в хижа Козя стена – да създадат комфорт около себе си и да отъпкват пътеките до близките удобни възможности. Но няма сами да се възползват от благинките, които растат изпод краката им. Това също не е лудост, а начин на живот и мироглед. Това са хората, които създават, творят и градят. Хората, от които ние се учим и – дали си признаваме или не – следваме.

Много често ги намирам в планината. Изкачват върхове или потъват в горите на Балкана в търсене на своя душевен уют и хармония. Като че ли планината е зарядната им станция, от която те черпят сили да се наслаждават на простичките и в същото време истински неща: да обичат децата си, семейството, приятелите и изобщо да слагат положителния знак пред всяко житейско събитие и така да греят със своя потенциал и желание за добро.

Когато съм бил ядосан, гневен на поредната неуредица, лоши течения на обстоятелствата или липсата на късмет, когато съм размахвал юмрук на скапаната държава, изведнъж пред мен се появява един от тези добри човеци: Георги. Или Христо, може и Иван – звъни ми примерно на вратата. Отварям. Носи ми купа с череши. Брал ги от неговата си градина. Гледал ги с любов от ей такава фиданка. И ми носи тази купа с череши не защото се надява утре да го поканя на безплатен обяд, а така – от човещинка. Присягам се, вземам купата и в момента, в който му благодаря, всичкия гняв и негативни емоции се изпаряват от мен. Ставам добър, усмихвам се.

Мисля си, че в нас носим частица от една голяма човешка душа. Тя е като градина, където всичко може и бива да се обработва с любов. Знам, че е недостижимо и звучи като илюзия. Но пък е приятно да го вярваш. Поводът за това ми дава купата с череши на моя любезен съсед. По-късно през годината той щеше да ми донесе и райски ябълки.

…..

Когато се роди синът ми лягах до него и дълго го наблюдавах. Кротък в съня си, прострял се в кошарата, той сладко-сладко се носеше в света, от който идваше. И в който ще му се иска да бъде всеки път по време на своето житейско пътуване. Така би трябвало да сме устроени хората – с представата за блаженство, хармония и подреденост. Вярно, понякога ще бърка топлинката между човешките взаимоотношения като ценност с безплатното топло в квартала. Ще си мисли, че даровете от Бога са шоколадите на промоция. А след това, надявам се, пак ще се връща на правилната пътека – с много труд и усилия да изкачва върховете и да благодари на Създателя за утоляващата студена и бистра планинска водица. Както и за мащерката, цъфнала на самата пътека.

Продължавах да гледам сина си с часове наред. И после, когато се будеше. И когато порасна. Така, както гледам и другото си дете – дъщеря ми. Припомнят ми най-топлия завет в живота – че и ние сме били деца, чисти и бели. Носим си тази дреха през целия живот. И ако пък ни е в повече, няма как да си го трупаме това щастие. Раздаваме го, като риза на ближния. Или като черешите и райските ябълки от градината на съседа.

Ние често питаме децата какви искат да станат, когато пораснат. Но много рядко им признаваме, че цял живот ни се иска да запазим безгрижието на детството в себе си.

Защо?

Защото малко ни е страх да си признаем, че много пъти ни се е искало да зарежем сигурното, топлото, лесното и да се впуснем в приключение – като героите от детските приказки, с които сме заспивали и които по някое време са се превръщали в ангели в сънищата ни, за да продължат да ни разказват още и още от най-хубавата приказка в живота ни – тази на нашето детство.

Прекалено топлите южни апартаменти, евтината варена наденица и летните гуми с отстъпка ме държат далече от кошарата на моя син. Но продължавам да го гледам и да си мисля колко е тъжен парадоксът, че лесният живот ни прави тромави, лениви и лесни за вкарване в месомелачката, където ще бъдем пакетирани в опаковки от по четвърт кило.

Децата ни ще се събудят един ден. Ще прекрачат кошарата, за да станат големи хора. Имам си верую, поне за себе си – дотогава да съм им обяснил откъде идва топлото. И защо в детската стая имаха перденца на черешки и ябълки.

Живот и здраве!

2-ри юни, 2018 г.

хижа Козя стена

Следваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2018 Страницата на Мариан Желев . WordPress .