Страницата на Мариан Желев

03.04.2013

В Провадия със спукана гума

 

Провадия

Случи се след Дългопол. Късен следобед, когато със залеза на слънцето все повече си мислех за дома – как ще се прибера и отпусна след дългото пътешествие.

Задницата на колата се разтресе. За миг си помислих, че съм задрямал и съм излязъл от платното. Разбрах, че съм спукал гума, защото едва удържах колата. Спрях и огледах ситуацията. Задна дясна гума бе станала на пихтия. Отворих багажника, измъкнах крика и започнах да освобождавам резервната гума. Преди това сглобих аварийния триъгълник и извадих светлоотразителното елече. Скоро освободих болтовете, монтирах резервната гума, но когато пуснах крика видях, че тя също е спукана. Лоша работа.

4х4=16

Огледах се. Като че ли се надявах точно в този момент да пристигне отнякъде мобилна вулканизационна станция с всичките му там машинарии за поправка, монтаж-демонтаж, баланс. С майстора ще изпушим по една цигара, ще си поговорим за гуми, джанти, коли и мантинели, а после ще си стиснем ръцете и кой откъде е.

Изпуших сам една цигара. През това време мина един тир с турска регистрация, който ми изгаси огънчето, събори ми светлоотразителния триъгълник и напълни очите ми с прахоляк.

Прецених, че до Провадия са около 10-15 километра. Щях да карам със спуканата гума и там да търся начин за поправка. Късно щеше да стане, но ако продължавах да стоя на пътното платно, най-много и мен да ме отнесе някой тир.

Спомням си едно време дядо ми ходеше с каруцата от едното село до другото. Десетина километра му отнемаха цял ден – отиване и връщане. Тъй и аз, на първа – с магарешко темпо, подскачайки със спукана гума. Пуснах си музика и зачаках табелката на Провадия да се появи в близкото бъдеще.

Пристигнах в полунощ, когато дори уличните лампи се прозяваха уморено. Никой нямаше по улиците. Затова продължих да карам накуцвайки със спукана гума.

Провадия е град, който отговаря на името си – скулптуриран е в коритото на едноименната река, заграден с високи скали. Живописно място, което можеш да усетиш, ако не си спукал гума през нощта.

В един денонощен магазин сънен продавач със изсъхнала уста ми обясни къде живеел бай Георги, гумаджията. Ама по това време… Ще го събудя, викам си. И тръгнах.

Страх ме бе да погледна към гумата, вероятно бе останала само джантата.

След около четиридесет минути намерих къщата на бай Георги. Беше тъмно, кучето не спеше, но не му се лаеше. Предпочитах, тъй като нямаше звънец. Започнах да хлопам по портичката на къщата. Вътре светна. Минаха пет минути, преди някой да се покаже на вратата.

Бай Георги – приличаше на машинист, носеше бял потник, но си облече отгоре анцуг с избеляла марка. Нахлузи такето си, поизсумтя и едва тогава забелязах, че е брадясал. Не беше сърдит. Просто му отнемаше известно време, за да влезе в час. Стана ми неловко, защото се замислих, че обратния процес и връщането отново до леглото ще отнеме също толкова време на човека.

Обясних му ситуацията. Гарнирах думите си с много извинения за притеснението. Обясних, че няма как да остана на пътя, а и дори в Провадия.

-          Ще се забавя, момче – вика ми бай Георги от Провадия. – Ще се забавя, ама ще свършим работата. Давай да слизаме в гаража.

Слязохме. Вратите се отключваха с три катинара. Миришеше на гуми, но вътре, когато светна лампите, не заварих типичната обстановка. Нямаше онези модерни машини, които са компютъризирани в балансирането, изправянето и обработката на гумата. По-скоро, как да го кажа, заварих прадядовците на всичката тази техника. Странни железарии, щанги, крикове, менгеме, метална ос, на която се балансира джантата… такива работи. Не се съмнявах, че бай Георги ще се справи. Въпросът бе кога.

Заприказвахме се, докато под уличната лампа той се зае с колата ми. Бил най-стария в града с този занаят. Преди едно момче му носело гуми втора употреба от Холандия. Но бизнесът секнал. Сега бай Георги искал да продаде гумите и щял да затваря гаража. Не му се работело вече. И досега да го е сторил, но заради приятели и съседи – поработвал.

Разбирах го. Да бях на неговото място, в малък град, пенсионер вероятно, със сигурност щеше да ми се поработва. Ей така, дори безплатно, само и само да има с кого да си кажеш няколко думи. Сега разбирам защо той стана през нощта, посрещна ме, зае се с гумата ми.

Приказката ни продължи дълго. Деца, внуци, правнуци. Кой във Варна, в София, в чужбина. А едно време той какъв москвич карал…

Предложи ми някаква гума, на която не помня марката. 40 лева – бива, викам, слагай я.

Бай Георги се зае със своите архаични уреди да монтира гумата. Работеше бавно, като човек, който си обича работата дори и през нощта.

-          Как е в Провадия, иначе? – попитах го, колкото да не проявя безразличие след неговата изповед.

Бай Георги ме погледна така, сякаш сега падам от небето.

-          С изключение на влаковете, другото е в застой – отвърна ми и като че ли малко повече от необходимото напъна болта на джантата. – Но и тях взеха да ги разреждат. Всичко натам върви. Скоро и ние ще се разредим. Къщите опустяха… Хайде, готов си.

Върнах се до денонощното магазинче. Купих на бай Георги бутилка бял пелин – да се почерпи. Не ми отказа. Подреди си гаражчето – всеки инструмент на мястото си и каза да шофирам внимателно.

Поех към Варна. Направи ми впечатление, че излязох едва-едва из Провадия. Като че ли съм още със спукана гума. Мислех си за бай Георги и за града. Сега не ми се снимаха табелите, но щях отново да се върна. Дори с цената на билет за влака.

край на Провадия

Следваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2018 г. | Флаери, листовки

2013 Страницата на Мариан Желев . WordPress .