Страницата на Мариан Желев

Когато на мъжа му се ражда дете, ако не се напие, то той все едно не е мъж. Сигурно ви е позната тази картинка – залита, едва стои на краката си, ухилен, готов да прегръща и да черпи. И като изломоти, че току-що му се е родило дете, на вас също ви омекват краката и ви се допива. Това си е традиция: таткото да се насвятка като талпа. Как да не го оправдае човек. Емоцията е с висок октан, която няма как да се побере във вените мъжки. Сърцето юнашко и то, горкото, къде ли се пита: Как се изпомпва тази радост, таз буйна пяна, таз енергия? Алкохол – отговорът. Питието отваря простора, развива полето на действие и разширява кръвоносния съд. Светът на всяка цена трябва да стане голям, за да има място и за таткото, и за чедото му. И елате да гледате сеир. Току заспал на стъпалата във входа, пред вратата на дома или на някоя спирка. Не се стряскайте, ако в нощно заведение го смитат навън, а на него – на таткото – още му се пие, прегръща и пее песни за най-милото си, за майката и как искал той да има осем деца и седемдесет внуци… Препиването в такова време е вид животоспасяваща операция.

Но ето какво ми се случи при раждането на първото ми дете.

Обикалях родилното като хеликоптер. Жена ми беше вътре вече шест часа. Бях на прага да нахлуя с взлом и грубост там, дето само медицински персонал стъпва – в самото родилно. Защо се бавеха? Имах енергия, мощ и гориво да нацепя сто кубика дърва, да надбягам Форест Гъмп и да оперирам болен зъб на питбул. Притръпнал за други усещания, умът ми бе горе, при жена ми, която в този момент се бореше да ни дари с още един живот – на нашата дъщеря.
Хубаво, че на акушерките и санитарките им се сторих по-скоро забавен в своята стихия. Непрекъснато им звънях на вратата, питах, подавах глава, исках информация. Естествено, добре бях рамкирал нетърпението си, за да не избива то до агресивност и минаване чертата на търпение.

В Окръжна болница – Варна родилното се намира на третия етаж. До там се стига с асансьор или по стълби. Озоваваш се в малко фоайе или по-скоро коридорче – около десетина квадрата. Там има маса, столове, табло с указание за родилките, посетителите, графиците на лекарите. И врата, която в този момент ми бе цел номер едно. Матово стъкло – носът ми непрекъснато бе залепен там. Нищо не се виждаше, а аз пръхтях и чаках да си ми донесат бебенцето. Да си го гушна, да му ощипя нослето и да ми каже то, поглеждайки го в очичките, как иска да се казва. Да не пропусна и звънеца, който натисках през пет минути. Като при всяко иззвъняване една гръмогласна акушерка се смееше и викаше на жена ми, че мъжът й е пак пред вратата.

Такъв съм си. Емоциите ми се като стадо диви коне. Не бях пил. То това и оставаше. Кой знае какви щях да ги надробя. А и си знаех, че традицията повелява мъжът да изпадне в алкохолен несвяст едва когато бебешокът проплаче, а не по време на самото раждане. Дори не си спомням да съм ял последните няколко часа. Трезвен като хладилник и свеж като репичка търчах нагоре-надолу по стълбите. Не използвах асансьор – беше много бавен и сигурно в него щях да избухна.

По едно време, някъде около полунощ, в асансьора се качи някой. Кабината се придвижи нагоре и спря на етажа. Отвътре излезе една ниска, мъничка на пръв поглед жена. Беше бременна – очевидно в последния месец. Спретната, с поло, яке, прибрана на опашка коса. Носеше лек грим, изгладен панталон, лъснати обувки и сакче.

- Извинете, от тук ли се влиза? – попита ме.

Тогава ми направи впечатление, че водите на жената бяха изтекли. Буквално преди минути – панталонът й бе мокър, а тя дори не се държеше за корема. Не ходеше едва-едва и сякаш не се тревожеше. И на друго обърнах внимание – лицето. Беше бледо и почти не мигаше. Страхуваше се като че ли да затвори очи. Но други емоции не открих там. А би трябвало – да има контракции, да се страхува и да го показва; а също да се бори, мобилизира, подготви. Не знам и не разбрах причините за поведението й. Но започнах да се питам къде е мъжът й. Или поне роднина, приятели.

- Да – отвърнах.

А тя продължи да стои на едно място. Чакаше някой да й отвори. Няма да стане тази работа, викам си. Ако някой не натисне звънеца, няма как да я посрещнат.
- Нашият човек пак е до вратата – чу се отвътре.

Така си беше. Аз бях, но този път исках да им съобщя за родилката. Тя стоеше изправена, чакаше със сакчето си, спретната, с прибрана коса. Викам си що за човек трябва да си, за да я оставиш тази… майчица. Така я нарекох.
Безобидна, малка, тиха и в същото време носеща живот в себе си. Явно психиката й бе дръпнала клемата за зареждане на всякакви емоции, та да не се прокрадне там паника и объркване. В нея, подобно на перманентен запис, вследствие дългото повтаряне, е останало единствено алармиращото: При спукани води викни такси, отиди в Окръжна, качи се на асансьора и питай за родилното.

И къде, за Бога, бе мъжът й?

Прибраха я женичката. Гръмогласната акушерка се приведе майчински над нея, хвана я за лакътя и й помогна да седне в количка. Отведоха я навътре по коридора. А на мен ми идваше да отида и да намеря таткото. Напил се – напил се, ами ела поне си изпрати жената до родилното. То в болницата и изтрезвително ще се намери за тебе. Или поне, ако си моряк или отсъстващ по други причини, помоли брат, сестра, майка, баща, роднина, съсед, приятел. А тя, майчицата – сама през нощта отива да ражда.

В гърлото ми се надигна рев, който щях да възпроизведа, ако в този момент вратата не се отвори и отвътре, в един и двадесет и пет след полунощ, не грейна моето малко слънчице. Моята зора и светлинка! Освободих всички тапи, задръжки и кранчета. От мен текнаха пот, сълзи, слюнка и едва-едва остана сила за едно последно: „А-а-а!” Пипнах нослето на дъщеря си и тогава наистина и на мен някой ми дръпна едната клема. Съвзех се малко, колкото да хвана ръката на жена си, която още не бе излязла от упойка. После ми се губят часове.

Колко съм стоял, какво съм правил, как съм се прибрал…

Някъде сутринта се намерих изправен в стаята, с отворена и преполовена бутилка уиски. Светът бе станал голям, а аз – баща. Моят свят се променяше и ми се струваше, че съм готов за тази промяна. Звънна жена ми. Искаше да провери дали всичко е наред при мен. Така е – именно заради традицията мъжът да се насвятква при раждане. Проверяват го дали е оцелял. Дали раждането и при него е минало добре. Побъбрихме. Решихме за името – щеше да е ангелско. После усетих, че залитам към леглото. В движение съм заспал.

Жената със сакчето също роди. Но не я видях повече. Както и мъжа й. Но ми се ще някой татко най-после да напише наръчник за поведение на мъжете по време и след  раждане. Тези, които не издържат и припадат, да не се напиват, а до последно да са до своите половинки. Иначе един ден детето му като пита: „Ти, тате, какво прави, докато мама ме ражда?” Той какво ще отговори?

Ей такива работи.

Разказът е под номер дванадесет в сборника „На бял свят“, излязъл през 2015 година.