Страницата на Мариан Желев

27.02.2016

Жълтото жигули

Filed under: Разкази — Jelev @ 16:19

 

 

жълто жигули

Преди много години в една далечна галактика, на която ние викахме махла (маа`ла), аз и трима другари си купихме жигули на старо. Зелено – като току-що окосена трева. Вложихме си парите от баници, бюреци и тутманици, от бачкане по строежите и раздаване на карти. Жигулито най-му мязаше да бъде претопено – държеше се само на зелената боя, моторът му бе издухан, а вътре из тапицерията цар Плъх бе вертепствал през половината български комунизъм. Ставаше да се резне наполовина, предницата да се изхвърли на боклука, а задницата да се впрегне с някое магаре и да ходи за дърва в гората.

Трябва да е било в началото на деветдесетте, когато бариерите по границите вече проскърцваха. Аха да отпушат тапата и народът да хукне към Западното. Хубаво, но пък границите към Полша бяха доста рехави, там кипеше търговия, щото пък тяхната, полската граница, с немската, хептен се бе о`лабила и народът търгуваше. Търгуваше яката – както ние със Сърбите. Да, ама едно е да менкаш сръбска стока, друго – Германска. Колкото по-далеч отидеш, толкова късметът може да ти се усмихне и да продадеш някой боклук за златен. Нещо от рода на: изнасяш кокали, вкарваш пържоли, щото пък там пържолите с лопата да ги ринеш и т.н.

За да захапем кокала на търговийката трябваше да стегнем жигулито. Хубаво, но повечето от нас само бяха гледали как се прави основен ремонт на Балканче – мотора. И само един бе карал комбито на баща си. И толкова. Ние сме двама двайсетгодишни и двама – на шестнайсет. Като сметна, бях на опашката по възраст. Нямам книжка, но купувам кола. Ще правим търговия. Смешна работа, но пък, за сметка на това, жигулито струваше половин кон.

Заехме се. Бащата на Киро Ряпата – единствения от нас с книжка и който щеше да ни вози до благодатна Полша – разбираше от двигатели. Душа човек – бащата. Бачкаше в ДАП-а и намери евтини части. Метнахме се – основен ремонт на двигателя. Разбирачи – дал Бог. Пак от махлата се появи тенекеджия без работа. За една дамаджана ракия и три-четири петълки, вика, жигулито ще стане като каляска. Някой подхвърли, че тая дамаджана трябва да му я дадем на края, като си свърши работата, че не се знае накъде ще го отведат конете него, ако надигне стъклото.

Какъв ремонт падна. Пред гаража сума ти `лапетии – с необлизани разтопени сладоледи гледат как батковците стягат жигулито за да правят алъш-вериш в чужбина. Рязане, чукане, пилене. Давай при стругаря – шлайф на блока, бутала, сегменти, набиване на ризи. Владо Бурмата – втория по големина сред нас, намери чисто нов касетофон. Пък аз, тъй и тъй само се въртях, взех да записвам музика от двукасетъчния. За да имаме какво да слушаме по пътя. Миро Черния, наборчето, ходи за нови гуми при леля си Плумка в предприятието. Двамата с него даже бронзирахме джантите на жигулито и се смяхме бая като взехме да си разправяме, че като ни видят румънците от другата страна на Дунав мост, след Русе, сигурно ще замятат гьобеци.

Една вечер сънувах мотора на жигулито – както си беше в действителност – вдигнат на дебело въже в гаража. Виси самотно като изтръгнато от тялото сърце. В съня ми обаче туй сърце тупкаше. Тук-таме прокапва масълце, но идва бащата на Киро Ряпата, облечен в безупречна бяла престилка, пристяга два болта, натяга винта на уплътнението, почуква картера и готова. Сега сърцето бие, бие, бие!

Събуждам се. Търча като луд през махлата. Стигам гаража. Там са всички – Черния, Ряпата, Бурмата и сума ти народ още. Сън не спали. Жигулито цялото във недоокъсани вестници – снощи до късно са го боядисали. Сега зеленото е още по-ярко. Направо ти се пълни устата със слюнка – сочно, сочно, сочно жигули. Махат вестниците. Моторът е поставен. Мирише на ново, на приключение.

Ряпата застава зад волана, пъха ключа. Маа`лата притихва. Той дава контакт – натиска ключа. Нищо. Даже грам звук не издава.

- А бре – вика бащата на Киро – не сте закачили кабелите на акумулатора.

- Акумулатора, акумулатора, акумулатора… – мучим ние и ще си счупим краката.

Киро пак е зад волана. Завърта.

Майко мила!!!

Имах чувството, че като малкия Мук за кратко обиколих земята и се върнах на мястото си пред гаража. От нерви. Място не мога да си намеря. Щото, пусто, нищо не става.

- Лампите светнаха – извика Киро.

- Лампите светнаха, лампите светнаха… – като ехо след него.

Кюф-кюф-куф – чува се от мотора на жигулито.

- Дай-пак – вика баща му.

Кюф, кюф, кюф – прави пак нашата зелена надежда. Но този път, преди някой да се обади, жигулито направи едно страховито ПААТ!

От ауспуха излезе огромен бял пушек. Край! Аладин напусна лампата и отиде на кино заедно с нашите мечти да посетим Полша като любезни търговци.

Махлата изпадна в траур. Аз пораснах за няколко секунди, щото напипах такъв зверски рев в гърдите си, че ми запукаха ребрата. Не бях единствен. Жигулито – майка да му е яка. Чак и зеления му цвят ругахме.

Десет дена по-късно го продадохме на Петко Циганина от съседната махла. Той свиреше на кларинет и вадеше пари по сватби. Взехме по-малко пари, отколкото дадохме – за жигулито и ремонта. По-ни заболя, че никъде не тръгнахме. Само да беше запалило жигулито, да беше тръгнало, с надута като за сватба музика, махлата вече щеше по друг начин да се отнася с нас.

Петко Циганина го стегна, ремонтира го, пребоядиса го в жълто – да му носело късмет, също като костюма, с който свирел по сватби. Качи се на него и запраши за Чехия. Щял там да свири вече.

Ние преглъщахме като шараните от язовира в близкото село Плачи дол. Пусто му, поне да имах брада, че да я оскубя тогава. Много ме беше яд. Да не говоря за останалите. Но поне в яда си бяхме задружни. И ако не друго – точно тогава – за първи път пих мастика.

След има-няма година-две се запиляхме. Маа`лата оплешивя откъм народ. Появиха се автомобили Опел капка, Форд Гранада и Ауди яйце. Народа тръгна произволно по чужбината. Търговията кипеше насън и наяве.

Доста време не се чу нищо за Петко Циганина. Вадел луди пари – разправят. Но това го приказваха от неговата маа`ла, за да дразнят другите. А то – какво се оказа.

Петко не само че вадел луди пари, ами се оженил за чехкиня. Това – добре! Преди това, обаче,  той наистина свирел по сватби. Но парите не стигали. Метнал се да кара такси. С нашето жигули, разбира се. За късмет го бил боядисал жълто. Вътре, над онази ми ти типична жигулска жабка – също като шоколадово блокче, бе сложил заканителната поза на Де Ниро от „Шофьор на такси“. Издържал се как да е. Някъде между сватбите и таксиджийската работа си намерил жената. Двамата вдигнали сватба и заминали за Германия. Там Циганина напипал далавера с лагери. Станал представител (жена му знаела много езици) на шведска компания. Купил си Киро мерцедес. Бял. С него се завърна в нашия край.

А какво стана с жигулито?

Нищо. Никой не обели повече дума за него. Сигурно е отишло за скрап. Само ей такива като нас могат от време на време се сетят, че докато си пием кенчето с немска биричка, то вземе да излезе, че случайно е направено от тенекиите на нашата мила колица.

… до снощи, когато сънувах жигулито. Наточено едно такова. Жълто – както го бе боядисал Киро. Стои пред гаража със запален мотор и надута музика. Джантата излъскана, бронята – бръснач. Вътре напарфюмирано като млад зет преди да открадне булката. Приятелите – и те наоколо.

- Казах ви, че имаме недовършена работа – вика Ряпата, а Бурмата пляска с юмрук в  длан.

- Знаех си, знаех си – съска през зъби той.

- Момчета, да се мятаме, път ни чака – чух и гласа на Черния.

През съня – ей тъй – ми мина мисълта, че от онова махленско битие, в не знам си коя галактика, е минало бая време. Доста неща понаучих. Книжка изкарах. Европа обиколих. И на търговия се наситих.

- Да тръгваме – обадих се и ми се разтупка сърцето. Ама и наяве.

 

 

 

 

 

 

« Предходна публикацияСледваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2016 Страницата на Мариан Желев . WordPress .