Страницата на Мариан Желев

Варненски хроники

Четири пъти се питах за причината тук да започна с една сцена от филма „… Шоушенк”, където героят на Морган Фрийман („Ред”) пие бутилка студена бира на покрива на затвора. Спечелена му е от Анди Дюфрейн (Тим Робинс). А той, Морган, не е пил бира от няколко десетилетия. Фрийман… начинът по който надига бутилката, повдигането на каскета, приближаването на устните към гърлото на стъклото, насладата от първата глътка… Гледайте филма само заради това изпълнение, където точно сетивата са развятото знаме на победата. И изиграно от един прекрасен актьор…

Но все още не мога да обясня началото на тези хрониките по този начин.

Иначе съм наясно защо уличните кучетата във Варна (а и не само) пресичат на зелено на пешеходна пътека, оглеждат се и са пример за подражание във всяко звено на възпитанието. Защото кучето е най-добрият приятел на човека и като всеки такъв в повечето случаи прави нещата по-добре. Само ми кажете за колко кучета сте чули от медии, че са загинали и премазани. А за хората от България това е ежедневие. Бетер кучета сме.

Клошарите.

Има стара къща до моя дом във Варна, където спят. Всеки момент ще падне, но за клошаря небесата много отдавна са се изсипали над главата му. И той си е постлал там. Сутрин го виждам оборудван с куфар на колелца. Дузина години е бил клошар и днес точно е билетът му за рая и край: отива си там. И си тътрузи куфарчето по асфалта (бих могъл с цветен снимков материал да защитя думите си), за да стигне до терминала. Така си върви, точно. Куфарът на колелца му придава забързаност, отговорност, предопределеност. И не само – той се е подготвил: избръснат (някак си), леко изправен, с единствените си нови дрехи. Вярно, куфарът е празен и той никъде не отива. Но нали и Колумб не е бил щастлив, когато е открил откритието си, а когато го е откривал (извинявайте за тавтологията, но мореплаването в света на думите е също толкова отговорно и както казва Л. Шестов „от време на време трябва да прощаваме известна неадекватност на израза при автора, ако искаме да го разберем”).

Нали се сещате, че където има клошар, поне шест кучета са край него. Той е миризлив, облещен, гладен, пие му се. Кучетата го надушват, защото знаят, че клошарят пък е най-добрият приятел на кучето. От друга страна. Така е пък, защото най-добрият приятел на човека усеща пустотата в душата на клошаря и за нищо на света няма да го остави сам. Дори в ровенето в кофите и търсенето на препитание.

Клошарят с пътна чанта е друго нещо. Той придобива маниерите на пътник – за чужбина, за рая, за бъдещето. Кучето усеща това и остава самотно, като куче. Пресича на зелено по пешеходната пътека, за да покаже на човека колко проста е природата му и как то тъгува за своя приятел.

Обяснението

Голяма част от нас спряха да пътуват (оставям настрана онези с еднопосочен билет). И си хвърлиха куфарите на колелца на боклука. Клошарите ги взеха и започнаха да имитират подход към пътешествие. Кучетата ги намразиха, защото няма на кого да са най-добрият приятел.

Моят си стои, обаче. Куфарът имам предвид. Не съм го хвърлил на боклука. Вместо това реших да брадясам. Брадата е символ на отшелничеството. Пожелавам го на всички, които имат тази възможност. За да намерим приятел близо до себе си. Без значение куче, човек или бояджия на пешеходни пътеки е. Защото свободата, братя, е като биричката на „Рей” от онзи филм по сценарий на Стивън Кинг – можеш да я изпиеш дори на покрива на собствения си затвор. И няма значение дали после ще търпиш унижението да си управляван, ръководен, окошарен.

Ей, написах го. Даже, струва ми се, и мнението си за „… Шоушенк” прокарах.