Страницата на Мариан Желев

Защо?
При положение, че болшинството творци карат на собствен ход, мотор, генератор и изобщо не се интересуват от министерството, от комисиите, да не говорим за министър. Примери да искате – с издаването на книги, с правенето на филми, художници, актьори. Ролята на държавата в изкуството е фиктивна. Толкова фиктивна, че би трябвало да се забрани. Държавната култура имам предвид.

Преди година и половина България настръхна при избирането на Делянчо за шеф на ДАНС. а съвсем наскоро г-жа Желева (не, не ми е роднина, макар да живее на няколко преки от дома ми), пощури форумите с коравите си аргументи за мисис на планетата. Част от нас… голяма част от нас разчитаме на собствен имунитет срещу престъпността. Държавата не ни пази; ние се пазим от нея. Желева е представител на Киро Скалата. Останалото болшинство и мнозинство от нас обичат жените си. Поне официално е така. Корава логика, нали?

Тогава за какво иде реч?

Натрапиха ни Делянчо, после Анитка, а сега и Славчо. Очевидно институциите копнеят за внимание. Никой няма нужда от тях, докато те имат достатъчно влияние над целия обществен цикъл. Навярно е шоу, в което трябва да пускаме непрестанно есемеси. За да се подържа системата.

Много неща се направиха нарочно у нас. Твърде много. Освен изброените примери ще припомня вдигането на тока и лумването на варненското недоволство. Много хора не искат да си го признаеят, но Морската столица си остава непризнатия лакмус на българската скала за търпимост. Да ви давам ли примери?

Слави Бинев е шоу със запазена марка. Българската политическа промишленост го произведе. И си го патентова. Него и останалите клоуни, с които искат да ни привлекат вниманието към несъществуващия образ на българската култура, красота и значимост. Бил той човек, корав мъж, пичага… но досега е хранил само своите рибки в аквариума. И?

Защо?

Защото системата има нужда да напомни за себе си, да привлече внимание и категорично да ни каже, че може да прави с нас каквото си иска. А всъщност ние не сме част от системата, нямаме нужда от министерство на културата, от Славчо, Делянчо и Желева. Можем тия неща да си ги набавим от собствената градина. Само трябва някой да ни остави да мислим самостоятелно. Пределно разбирам гнева на Морфов и Мутафчиев, готов съм да ги цитирам. Уви, „да разлаем кучетата“ е номер, който минава за пореден път. Културата става за разменна монета. Щом я жертват за просешката тояга на скитащата ни интелигенция, то значи се готви жесток удар под пояса. Горко ни.

Тревога в сънищата от известно време владее ежедневието ми. Масови безредици, недоволство, природни катаклизми – всичко накуп. Мине не мине време и виждам през затворените си очи поредната апокалиптична картина. И когато се събудя бързам да се вкопча в действителността. Или поне в онова, което е останало от нея. Иска ми се да вярвам, че все още има нормален свят, има приятели, хубави хора. Ала ми се налага в късен час отново да си легна. Сънувам протести, сънувам масови вълнения, сънувам война. Бомби, бедствия, нападения, убийства… Не знам от колко време насам. И сега се опитвам да си обясня с какво Мистър култура Славчо Бинев има вина в случая.

Отговарям:

Светът, мили приятели, отдавна не ни принадлежи. Светът е във война с личността. Личността е в пенсия и в предсмъртен вик. Вик – в сън и наяве. Протестира, организира, бори се, но в крайна сметка умира. Умира като нахапано от хищници тюленче. Не ми ли вярвайте? Помислете. От колко време насам не се е случвало да се радваме? На възход, на промени, на обединение. Не става. Не се получава. Защото театърът на мечтите се режисира от славибиневците. Това го казва онзи от мен, който се пише за песимист. Оптимиста отиде на боксов мач с културата и получи сериозни аркади в областта на сърцето.

С освестването си получавам като модел за подражание мисис Анитка. Честито!

Отгоре на върха са хора, които не харесваме. И единственото, което можем да направим, за да променим тази действителност, е да протестираме. В съня си. Но там нещата са подчинени на строги правила. Както и в живота. Нищо не можем да направим по собствена воля. Примиряваме се и приемаме Мистър и Мисис Култура – в цялата им величина.

А сега си приберете протестите. Най-вече срещу Славчо Бинев. Досега не съм виждал толкова обединени творците. Бих писал дори до министерството на културата да го оставят още известно време да вирее в средата си – каратиста, собственика на чалгготеката, архонта. Хората на културата и те са хора, и те имат нужда от антигерой, за да станат герои. Стотиците съюзи, гилдии, общества изведнъж се вдигнаха и удариха общ юмрук в сурата на каратистите в политиката – „Не ви щем!!!“ Е, културяги, продължавайте с обединението. С вас съм. Слави Бинев ни е гарантиран.