Страницата на Мариан Желев

Добър човек
Венко
Венко е Казанджия. Не продава казани, но прави щастливи онази представителна извадка от населението на България, която обича гнилата ферментация и добре дестилираната емоция. Лично се запалих по изваряването на ракия, благодарение на… алхимията. Честно. Има една книга – „Алхимията като феномен на средновековната култура“ от Рабинович. Даже тя ме вдъхнови да пиша и романи. Е, нямаше къде другаде да видя на живо дестилация, сепарация, филтрация, еманация, класификация и други знаци по пътя към философския камък. Толкова бях любопитен, че от раз се забърках с джибрите. Казанджиите ме гледаха като цапардосани, защото стоях пред фетиша на сума ти народ с тефтер и химикал в ръка. После се научих да правя сравненията наум, докато хвърляме табла с ортак, брат или другар по ферментацията. Още ме държи алхимията и в момента съм във фаза на откритие тип: човешката душа е съвършения златен къс. Но за да стигнеш до подобно заключение, ти е нужна онази особена философия, която задължително минава през казана на Венко. Той е най-добрият казанджия във варненско. Като отявлен алхимик го твърдя, защото обиколих доста казани околовръст и само Венко не приличаше на казанджия тип Джаба от „Междузвездни войни“. Той, освен да ти изкара еликсира, те затрупва с философия и тънкости. Човещинката му е като мезе. По някое време можеш да забравиш, че ти е текнало. Приказката с Венко върви. Струва ми се, че той има изкарано висше казанджийско образование. Разбира се, че такова чудо няма. Както няма и документ за добър човек. Затова, когато отидете във Виница попитайте за най-добрия казанджия, не търсете доказателства, а просто се доверете на Венко. Освен, че ще ви изпрати с онази така жадувана манна небесна, ще остави във вас впечатление, че е един наистина добър човек.

Добър човек
Д-р Савова
Началник отделение по анестезиология и интензивно лечение в МБАЛ „Св. Анна“ – Варна. Накратко това й е визитката. Слава Богу не съм попадал в отделението й по спешност. Влязох като творец. В работно време. Можете да си представите. Опитайте се. В първия момент си мислех, че д-р Савова ще ме отстреля. Уви, в нейния кабинет сложихме началото на романа „Жив“. Дори аз нямах представа с какво се захващам тогава. А тя… – тя се оказа по-ентусиазирана от мен. Вярно, подходих плахо – задавах въпроси за живота и смъртта, за хора, върнали се от небитието. Тя ми отговаряше с онази рутина, сякаш сама е готова да напише книга. Което ми напомня, че е добър човек. Запали се, съдейства ми, имахме няколко разговора – акцентът падаше върху хора, изпаднали в клинична смърт. Пациенти, спешни случаи, разговори… Исках да разбера какво мисли – първо като доктор, после и като човек. След няколко месеца й занесох книгата. Готова. Беше се съгласила да й стане консултант. Направи своите корекции – чисто по медицинските термини. „Жив“ излезе. Д-р Савова е от онези лица, които ти помагат във важни моменти. Без значение дали съм ги посочил в книгата на страницата с благодарностите – тя си остава добър човек.

Има хора, при които добротата грее, гори. И първосигналната ни реакция е да им се поклоним. Янко не е от тях. Ако следвам пътя на тези сравнения, Янко притежава от онзи тип тлееща доброта – никога не гасне, но всеки път можеш да си вземеш огънче от него. Иначе работа му е да продава печки, климатици, подови настилки и разни търговски артикули, на които няма да обръщам подробно внимание. Можете да го откриете в магазин на „Отец Паисий“ във Варна. Не като персонаж от зоологическа градина, а като човек. На една нова година, без сме се вкарвали в списъците на познати и приятели, на които да честитим, той ми звънна и каза: „Да си жив и здрав!“. Да, той не блести, не се откроява, но има моменти, когато добрината му идва точно навреме. И не се питаш откъде, а го приемаш за положителната част от живота. Дали ще е продавач, светец или шофьор на автобус – кой е казал, че добрите хора се делят на категории. Янко е добър човек.

Добър човек
Кремена и Мария
Или добри хора, ако искате. Духовната ос на Варна започва и завършва в две книжарници – „Параграф 22″ и „Театъра“. Може да ви се стори пресилено, но оставям назад всички онези културни институции, които би трябвало да изпъкват на една своеобразна духовна картичка за Варна. Според мен книжарниците са по-скоро две начала, в които човек може да добави към себе си онази нишка, за да постигне съвършенството на усещанията. Не говоря за вериги книжарници, нито дори за бизнес – това са местата, където гнезди словото и където читателите намират новоизлюпени и наизлюпили се автори. Ако ми затворят очите и ми кажат вървейки из Варна да открия духовните извори на града, бързо ще се ориентирам. Сигурен съм, че повечето, излизайки от книжарниците, дълго ще стоят с широко отворени духовни очи. Кремена и Мария не просто продават книги, те свързват хората с един нов свят. Свят, който много добре познават, но никого няма да заведат там насила. Защото словото е свобода и ако някой има нужда от нея, то е редно да си наплюнчи пръстите, преди да поеме по този път. Помня времето, когато занесох първата си книга в „Театъра“. Помня и последната. И знам, че утре отново ще има две места във Варна, където всеки може да раздвижи криле и да пробва от рецептата за оптимизъм. Кремена и Мария – те са добри хора-

Добър човек
Леви
Звучи еврейско, но е турско име. Или прякор, ако трябва да съм точен. От онова време, когато не се интересувахме кой какъв е. По-скоро спорехме кой може по-дълго да кара на една гума и каква джанта си е сложил на колелото. Естествено, че става въпрос за детството. Левито – така му викахме и изобщо нямам намерение да се ровя в спомените си защо сме го кръстили така. Той е от едно време и не само. Сега Левито стопанисва с баща си фризьорски салон… бръснарница, ако трябва пак да съм точен. Мястото е ул. Дунав, Добрич, до 18 блок. Моята махала. Имало е моменти, когато от Варна се грабвам и отивам в Добрич да се подстрижа. Класика? Каприз? Размотаване? – не. Просто ми е драго да си бъбря с Левито, докато ме подстригва за три лева. Разпитвам го за приятелите от детството, махалата. Той е станал нещо ковчежник на спомените. Говорим си и за онова време, когато колената ни бяха обелени и се сещахме за това едва когато се приберем вкъщи. И като ми обере врата с машинката на мен не ми се става от стола. Хубаво е да имаш един другар от онова време, с когото да си говориш, без косата да ти се изправя. Благодарение на Леви, който е добър човек.

Добър човек
Илияна Иванова
Тя взема заплата, заради която чалга певиците няма дори да се изкашлят на сцената, а футбулистите да си събуят анцуга. Тя си позволи веднъж да отпусне колана на стегнатото битие, за разлика от повечето от нас, които трупаме излишни калории заради вредните съставки в ежедневието ни – заблужденията. Тя отглежда трите си деца сама и въпреки това излезе пред цяла България и се извини, защото е добър човек. Илияна не дължи нищо никому, но повечето от нас искат от нея да бъде свежа, трезва, отговорна, съвестна, примерна, дейна, идейна, подкрепяща, подпомагаща, възпитаваща. Правим го вероятно заради слабост или страх, че всички тези добродетели ще изчезнат. Въпреки всичко Илияна е човек – обикновен човек, който вирее над пропаст. И ния я бутаме напред с претенциите си за образование, възпитание… – неща, които и ние е редно да дарим на децата си. А не да очакваме всичко даром. Вместо това взехме първи камъните и я замервахме като атеисти, които вече не вярват в собствената си съвест. А в това време ангелите на чалгата се молеха за благото на своя народ, а треньор на български футболен отбор даваше интервю от джипа си, който струва колкото издръжката на трите деца на Илияна. Но вярвам, че тя ще успее да разчупи нашата представа за уважение. Защото Илияна Иванова е добър човек.

Добър човек
Васко и компания
Мина време от тогава – 10 години. Едно от онези пътешествия в планината, когато ентусиазмът ни бе повече от разума. И като видехме пътека в планината, хуквахме напред и доброто настроение ни следваше по петите. До едно време, когато, като при песничката – загубихме следата. За онези които познават Рила: пътят между Дългия рид над Рилски манастир и обиколната пътека до хижа „Иван Вазов“. Стана страшна жега. Водата остана надалеч. Започнахме да сечем баирите. Докато се усетим – бяха минали осем часа. Едва на деветия се върнахме на пътеката. Капнали от умора и толкова объркани, че не знаехме къде да поемем. По билото духна вятър – както бе топло, изведнъж времето се намръщи. Температурите паднаха значително. Оклюмали, с треперещи крака, ние тепърва имахме да катерим „Додов“, „Вазов“ връх и т.н. Стъмни се. Зад нас изневиделица или по-скоро като чудо се появи Васко и неговата компания – от Бялото братство. Нямаше време да се замислим дори за предубеждения и скептицизъм. А те само дето не ни хванаха за ръчичка. Когато окончателно се стъмни, вървяхме плътно след тях и ни казваха къде да сложим десния и къде левия крак. Което бе крайно необходимо, защото бяха ни останали само инертни сили, след вече дванадесет часа преход. На едно от Седемте езера, Трилистника, те спряха и изпълниха своя ритуал – Паневритмия. Малко си спомням от песента им, но никога няма да забравя езерото в този момент. Виждал съм го от високо, от близо, синьо, дори замръзнало през зимата, но през тази нощ, вместо вода, езерото бе пълно със звезди – толкова много, че можех да ги загреба и изпия. Идваше ми да посегна… халюцинирах вероятно заради умората. Предпочитах така да е. Това дава сили и си казваш, че дори и в това състояние, отново си готов да се бориш. После Васко и двете жени ни преведоха през камъните, покрай извора на Дънов. Тогава видяхме лампата на старата хижа. Нямахме думи за благодарност. Бяхме вървели четиринадесет часа. Легнахме и отчаяно се примолихме на съня… мина време от тогава, но тези добри хора не се забравят. После много пъти пихме от очарованието на езерата и планината. Но онези звезди в тъмната нощ – не се забравят. И всеки път си давам сметка колко добри хора се срещат в планината. Като Васко и неговата компания. Ако не бяха те, вероятно щяхме да нощуваме по билото и не се знаеше какво щеше да ни споходи. Инстинктът ни за оцеляване вероятно щеше да ни помогне, но ако не бяхме получили тази помощ, сега нямаше да пиша за Васко и другите, които са добри хора.

Добър човек
Дядо Стоичко
Живее на три метра от нас. В съседната къща. Мина 80. Дълго време е работил като спасител във Варна. Не е добре с краката. Нощно време го чувам да тропа с двата бастуна на площадката отпред. Раздвижва се. Или търси начин да спаси съня си. Стои дълго сам в нощта – виждам го от терасата. Ако го погледнеш отстрани – грохнал старец, склероза, на моменти трудно му се разбира…и като вляза в двора му, или се отбия в къщата му, той ме кани, да седнем, да хапнем, да си побъбрим. Ако наистина човек има две половини – добра и лоша – той сякаш тотално е пренебрегнал отрицателната. И си мисля, че човек може и ума да си загуби, и спомените, но не и добротата си. Стига да я е намерил през живота си. Тя си остава лакмуса на нашата душевност. И е много вероятно Господ да не ни пита: „Къде беше на 15 юли и стори ли тогава добро/зло“. А директно ще влезем при него с добротата си – като отенък на погледа ни, в който е отразен целия ни живот. Преди дядо Стоичко, в изблик на доброта и съседско уважение, ме попита дали искам той да отсече двата бора, които се намират в неговия двор – за да не ми пречат, засенчват и скриват гледката към морето. Казах му, че те ме карат вкъщи да се чувствам така, все едно съм в планината. Дядо Стоичко е добър човек.

Добър човек
Елена и Иван
Чакъре, крайно време да те намесим и тебе тук, индиректно. Поради причина, че ще си говорим именно за стопаните на хижа Чакър войвода. Няма да ти напомням за случая, когато ти излезе име и пъргаво си пусна зелените мустаци. Та така – Иван и Елена – ту слагаш единия в началото, ту другия. И съответно казваш хижаря и хижарката, и обратното. Тия хора от ранните зори на хижарството са в планината. Млади-млади са постъпили и там са си отгледали двете деца. Едната е вече студентка. Лично ни разправяха как като малки ги пускали да тичат на чист въздух в планината. А ние се чудехме – къде ти природа, къде ти цивилизация и възпитание. Дори при положение, че в момента нямат ток и в краен случай разчитат на генератор, те са дали обичта си не само на децата си, но и на своите гости. В това число и ние, Чакъре, в онзи дъждовен юлски ден, когато припнахме по Кайзеровия път от хижа Грънчар. Те ще те нагостят с горещ чай, ще ти сипят топла манджица и ако случайно пририташ за ракия, отнякъде ще измъкнат. Споменавам го така, защото те не пият, но имат винаги илач за закъсалите и с премръзнали кости. От село Радуил са – има няма 10-15 км от Боровец. И знаят откъде извират всички реки в тази благословена планина. Както и реките от душите – да, те са благословени и добри хора, Чакъре. И ако ние с теб речем да хванем во веки балкана и пуснем котва нависоко, Иван и Елена ще са ми на сърце и ще си ги давам за пример. Защото са добри хора.

не можеш по принцип да го побереш в рамка – каквато и да е. Но пък е хубаво да се замислиш, че в един момент детето в теб може да излезе отвсякъде. И затова искам да споделя уважението си към таткото изобщо. И най-вече към онзи татко, който чете приказки на дечурлигата си. Защото така децата ще се научат един ден да търсят щастието си. Така, както и на мен ми го показаха. Дерзайте, татковци! Иначе, ако сте наоколо – днес аз черпя. В 1.25 след полунощ на 2-ри декември 2004 година животът ми се промени. Хайде, отивам до хладилника и после ще си прочета приказката. За татковците, които обичат децата си, защото са добри.

Добър човек
Райна Пенева
„Ало, ало, слънчице
Моля, покажи се!“
На седемдесет и четири години и въпреки това духът ти, Райна, е голям. Благодаря ти, че забрави тегобите на ежедневието и зарадва децата от литературен клуб „Бисерчета“. И не по онзи дежурен начин, в който по-младите уважават по-старите. Ти пя с тях, рецитира и обяснява как римуваните думички се „обичат“. Пиша тези думи тук не защото знам, че ще ги почетеш. Напротив, точно обратното – та ти нямаш дори мобилен телефон. И въпреки това ме караш да вярвам, че ние, хората, можем да се свържем духовно. Това социална мрежа ли е? Не, човешка е. Свалям ти шапка, защото независимо обстоятелствата, ти продължаваш напред и подготвяш следващата детска книга. На 5 години, на петдесет или сто, хората много лесно могат да си подадат ръка, когато налице е обичта. Райна, ти си добър човек.

Добър човек
Цветелина
Поне така пише на баджа й (табелката). Тя е касиерка във варненски супермаркет. Има церебрална парализа. Няма да обяснявам моята компетентност в случая и дали имам право да й слагам диагнози. Познавам – съвсем като клиент – Цветелина от няколко години, тъй като често ми се налага да влизам в този магазин. Тя имаше онова излъчване, което те отскубва от обичайното в ежедневието и ти дават тема за размисъл. Чертите на лицето й говореха за силно привързан към добротата човек, към много чисто, неподправено и независимо от работодателя отношение. Обърнете внимание, че усетих това преди да разбера, че тя има проблеми с опорно-двигателната си функция. Просто, малко преди да платя на касата, я видях да отива до близкия щендер. И тогава разбрах за проблемите й. После Цветелина изчезна – година-две, не съм сигурен. И пак се появи наскоро в супермаркета. Беше улегнала. В лицето й се бе впил онзи релеф, който те кара да мислиш, че животът я е покорил. В същото време си дадох сметка, че тя дори може да е родила и в този момент да издържа семейството си. Вярно, липсваше ми усмивката й. Сигурно утре ще се престраша и ще я попитам какво точно й се е случило. А може просто да си пазаря от нейната каса, защото Цветелина е добър човек. Шапка свалям на супермаркета, който й отделя внимание. А за нея вярвам, че пак ще започне да намира настроението в себе си. Цветелина, ти си добър човек.

Добър човек
Надя
Кой не е чувал за нея? Ще помогна – посетете коя да е хижа в България и попитайте за Надя от Родни Балкани. После се насладете на коментарите. Истината е, че лично на мен Надя ми показа Седемте рилски езера… замръзнали.Тя е добър човек и заради огромното си желание да покаже на много хора планината – във всичките й сезони. Беше ми споделила, че като малка родителите й са я завел и в планината. И от тогава тя е отдадена на каузата. Не знам сега къде е Надя, но знам, че сърцето й е в планината, защото това нейно сърце е доставено от Господ. Тя крещи, вика, кара се, блещи се, както се казва… но как се водят шестдесет човека в планината – само тя си знае. Надя е един добър приятел, който може да ти отвори очите и да те накара да обикнеш неща, които са ти дадени по природа. И още един момент: благодарение на нейната енергия се пързалях в снега от Харамията към старата хижа на езерата. И през цялото време си виках наум, че животът се измерва с моментите, които са ти спирали дъха. Благодаря ти, Наде – ти си добър човек.

Добър човек
Доктора
Познавам го още от времето, когато замених Добруджанските тикви с варненска цаца. Всъщност скоро разбрах, че му викат Доктора. За мен той беше и ще бъде „Дядото с колелото“. Винаги можете да го намерите по крайбрежната алея. Дори когато тя се превръща в булевард „Алея 1″ през лятото. Един такъв прибран, с очила, на около 60. Почти няма минувач, който да не го поздравява. Сякаш всички искат да поговорят с Доктора. Или да повъртят педалите с него. Вероятно мнозина е пристрастил към спорта…Кара почти като за световно колелото си – върти педалите като гимназист за среща. А друг път съм го виждал едва-едва да пъпли. И пуши цигара. После спира, намества си очилата и потъва в морето… мислено. Подминавам го, понеже в този момент или пиша роман, или си подреждам живота… и аз мислено. Има пък моменти, когато морето толкова ме поглъща, че ако ги няма трохите зад мен, няма да мога да намеря пътя обратно. Но когато открих Доктора, от време на време предпочитам да наблюдавам морето през неговите очи. Защото той е добър човек. Всяка сутрин можете да го откриете – при изгрев, кара по брега, край буните. И по обет, а съм го засичал и следобед. Кара колело и пуши цигара. Говори много и всички го поздравяват. Повтарям се. Това е защото ми е драго, когато отида по брега в морската, да го срещна. Някак си е станал като част от вълните на вдъхновението. Докторе, ти си добър човек.

Добър човек
Отец Антон
Църквата „Малката Св. Богородица“. В полунощ на Великден. Покривът е прихлупен, защото е строена по турско, за да не се набива на очи. Но хората се събират, един след друг. Заобикалят входа и пазят свещта си така, както в един момент им хрумва, че могат да защитят сърцето си – с една шепа вяра. Излиза Отец Антон – много, много е далеч от онази представа за поп с расо. Той говори и го прави така, сякаш едновременно се обръща към всеки поотделно. Накара ни всички да се помолим – с човешки думи – за страдащите и бедстващите, за бедните и отритнатите. Защото сме хора… Преди това той ме венча и пред него започна моят семеен живот. После кръщавах приятели, братя – все с неговата благословия. Минавал съм покрай църквата, ей така, да го послушам. Наскоро разбрах, че се е оттеглил и от време на време води служба. А аз пак ще се върна на църквата – „Малката Св. Богородица“. Наследили сме вяра, която дълго време е калявана. И малкия покрив на храмовете от тогава говорят най-вече за смирение, не за примирение. Гневът никога не ни е помагал, а точно обратното – в трудни времена сме оцелявали заради опростеността на желанията си – един живот, един дом, една вяра. Отец Антон ми го показа. Той е добър човек.

Опитах се да й намеря координатите – още ли е директор на дома за сираци в Овчарово и… се отказах. Защото вярвам, че тя си е останала все така добър човек. Тогава, по инициатива на варненски майки, беше направено дарение на дома в Овчарово. Няма да описвам какво е моето участие, но ми направи впечатление енергията, с която работеше Ангелина. Дълго си говорихме с нея – и нямаше как да бъде иначе, понеже с такъв човек лесно се общува. По принцип можеше да си стои на определената й от бюджета заплата и кротко да брои дните до пенсия. Само че Василева летеше във всички възможни посоки, за да осигури на децата уют – проекти, програми, инициативи, лични дарения. А в Овчарово са най-малките – можете да си представите тези душици, които още не са осъзнали, че им е отнето правото на „мама и тате“. Малко успокоение е, ако кажа, че те бяха в добри ръце, защото Ангелина Василева е добър човек. В момента, дори да не е там, сигурен съм, че съдбата я е поставила на друго място, за да огрява места, потънали в сянка и забрава.

Добър човек
Надежда
малкият храм, който тя стопанисва, се намира на улица Васил Друмев във Варна, зад Спортна зала. Измерих го на око, докато с другите се редяхме на опашка за малкия молитвеник – всичко на всичко три странички. Надежда е с очила и пуши цигари в свободното си време, но когато е на смяна, както в този неделен преди обед, тя е приемник на много молитви и желания. Топли сърцата и от мястото си акумулира позитивна енергия, която раздава с приветливи пожелания. Обича да говори и обикновено хората й откликват с вяра. Надежда е жената от тотото, което започна да се превръща в нещо повече от храм тези дни – опашките пред гишето й са като в църква покрай Цветница. Жени, деца, мъже – всички копнеят за прераждане и нов живот. Стискат хартийките като свещ пред икона и тайно се молят за печалба… Всъщност, да си призная, не съм сигурен дали този добър човек зад гишето се казва Надежда. Кръстих я така, докато виждах Надежда в очите на хората край мен. Джакподът – това е патриархът на българския спортен тотализатор. И Надежда е един добър човек.

Добър човек
Катя Кирилова
Колко отдавна не съм чувал добра дума за училището и учителите. И ето, че настъпи и този момент – аз да го сторя:
Г-жа Кирилова е нашата класна, у-ще „Захари Стоянов“, Варна. Оставям настрана родителския сантимент и започвам по същество: Вероятно всички родители са усетили нейната отдаденост и ангажираност в работата. Тя я надскача, защото дава и сърцето си за нашите деца. Беше разбрала, че водя литературна школа за деца и ме намери, разпита ме, амбицира ме заедно да създадем в нейния (нашия) клас школа за творчество. Готово, направихме го – Катя Кирилова сбута с лакти тромавата образователна система и включи урок по творческо писане като част от програмата на децата. Готви се за всеки час. Виждам го с очите си, понеже идвам и помагам с каквото мога. Но инициативата е изцяло нейна. Г-жа Кирилова е олицетворение на онзи човек, който надскача дежурната доброта и отдаденост – нещо, което би трябвало да вирее във всеки нюанс на нашата действителност. Макар да съм пристрастен покрай литературата, но трябва да й призная качествата на добър педагог – успя да респектира децата с авторитет. Катя Кирилова е добър човек и моята дъщеря е в сигурни ръце.

Добър човек
Даниел Стоев
Той иска да промени света, в който живее. Иска да започне от нещо дребно, малко, за да докаже сериозните си намерения. Даниел иска да промени както настоящето, така и бъдещето. И е готов да застане с цялата си личност зад тази позиция. Нямаше да напиша всичко това, ако не вярвах, че Даниел е готов да промени себе си най-напред. Защото човек трябва да има представа преди всичко за свлачищата първо в собствената си душевност, а след това да гради основите на цяло едно общество. Не си мислете, че надхвърлям търпимата представа за словесно поведение – провокиран съм от самия Даниел. В добрия смисъл на думата. Той учи философия в Софийския университет, на 23 години е и скоро ще се чуе гласът му. Би трябвало да кажа, че вярвам в младите хора и че бъдещето е пред тях. И след това да задраскам себе си и думите, защото клишетата са начин да се удавиш в собственото си невежество. Даниел е добър човек и аз вярвам в него. Въпрос на дързост. Защото, когато искаме да намерим доброто около нас, първо трябва да надскочим себе и онова, което е запечатано като навик в словореда ни. Така в един момент ще се окажем много скоро до ближния. Даниел ми го показа. Той наистина е добър човек.

Добър човек
Никола
Той е масажист. Или по-скоро от групата на физиотерапевтите. Както и да го определя, все ще стигна до идеята, че Никола е добър човек, което го прави много вещ в работата. Именно от сърце и душа излизат качества му. В ръцете на Никола са попадали хора след инсулт и дори кома. Наложи ми се и на мен да мина през неговите благословени умения. Не по сериозни, а по профилактично-технически причини. А след това – и той в моите… Разпитвах го за работата му, за да изградя сюжета на разказа „Детелина“ т.е. ползвах го като информатор за особеностите на човешкото тяло и как да боравим с енергията в него. Иначе двамата с него станахме бащи по едно и също време, в един ден – половинките ни се озоваха в една стая в Окръжна и така… Все добри стечения на обстоятелствата. Дали правя реклама на работата му – да, ако приемате, че и добрината е вид реклама. Никола го заслужава, защото първо е помогнал на много хора и не на последно място – е един добър баща, приятел и човек.

Не познавам името на полицая, който ме спря на входа на Габрово тогава. Но аз не си бях включел фаровете, понеже или бях разсеян или много отнесен, а по-вероятно и двете. Той ме спря, представи се, любезно ме помоли да си включа фаровете, за да провери дали те са технически изправни; припомни ми закона, на чист, приятен и мек за ухото български ми обясни, че за подобно нарушение следва да бъда санкциониран… И изобщо от цялото поведение на този човек лъхаше учтивост, добро владеене на ситуацията и никакво отрицателно отношение към мен като нарушител на Закона по пътищата на БГ. Още повече, че полицаят бе на не повече от 25 години – усмихнат, ведър, в спретната униформа. Колегата му – сега си спомням – стоеше встрани и ни наблюдаваше. Навярно той е възпитал в себе си типичния катаджия, но не и този човек, който по същия начин можеше да посреща гости в операта или театъра. А аз – аз никога по-сладко не съм си плащал глоба. Върнах се във Варна, отидох в банката… и така. Мисля си, ако любезността стане форма на поведение не по служба – повярвайте ми, този човек нито се заиграваше с иронията, нито имаше друга цел, просто си беше учтив до степен на възхищение – та ако любезността ни обземе отвсякъде, на нас ще ни е много по-лесно да се ориентираме в собствените си грешки. И да ги осъзнаем, защото в противен случай се настройваме агресивно към всеки опит на дързост в отсрещната страна. Иначе този полицай от Габрово е добър човек. Вярвам го и от този момент нататък винаги, когато си включвам фаровете на колата, си мисля за него.

Тя е от Русия. Но детството й мина в България. И сега живее в Берген, Норвегия. Има две висши образования и говори няколко езика. Но друго я прави добър човек. Че може със сърцето си да обори и най-големия песимист, а тойнакрая да възкликне: „Ей, има добри хора на този свят“. Лена е един от тях. Повод да пиша за нея е едно дело, което остави дълбоки следи и в историята на нашата страна. Малко преди да напусне Петербург тя откри внучката на Николай Кадацки. Това е главния лекар на руската армия при Шипка. Жената е на достолепна възраст. Преживяла е немската блокада на Ленинград. Лена я помоли да събере всички документи за дядо си – снимка, копие от указ на Княз Александър втори. Както и да я накара да разкаже за историята му. Изпрати ми всичката информация. Свързах се с музея в Шипка и им предадох материалите. Ако минавате от там и видите тези архивни материали, да знаете, че са от един добър човек. Казва се Елена Звягина и е наследила много от българската енергия. Не само защото детството й премина в панелен български кварта

за нови, положителни идеи – неслучйно, когато е в кабинета си, ключовете й стоят отвън на вратата. По всяко време можете да поговорите с нея: за планина, за изкуство и за деца, разбира се. Лично с очите си видях и продължавам да виждам какво прави в работата си и какво е отношението й към децата изобщо. Рада Николова може да надскочи способностите си. И го прави с онази лекота на одухотворен човек. Ако искате, без задължително да имате дете в нейната градина, просто наобиколете сградата. Няма начин да не се впечатлите от работата на стопанката. А ако надникнете в сърцето й, няма да искате да си тръгнете скоро от там. Така става при добрите хора.

Добър човек
Бойко, хижарят на Синаница, Пирин
Мисля, че фамилията му е Станоев – уточнявам, за да се избегнат инертни сравнения.
Този човек ни подари една от най-хубавите вечери в планината; тази година. Нямаше никой в хижата и той се качи специално заради нас от Кресна. Вярно, сезонът се канеше да започне, но ние нетърпеливи, през снега и минзухарите, акостирахме в това райско кътче. В една от най-високите хижи на Пирин – 2190 м. Гостоприемността на Бойко бе изписана на лицето му. Беше сложил бира и безалкохолно да се изстудява на потока, кухнята – чиста и приветлива… Но да не почвам и аз като по форумите, където накъдрени гевезета дълбаят с нос за четиризвезден лукс. На Синаница Бойко специално заради нас запали агрегата, макар изобщо да нямаше нужда от него. Седнахме, говорихме си, пихме по ракия. Стана ясно, че жената на Бойко име здравословни проблеми. А той имаше какво да вземе от планината, за да укрепи духа си. А и да даде. Не ми се тръгваше. Но ще се върна. Благодаря, Бойко!

Добър човек
Гриша
Би трябвало в момента да живее в малка виличка във Виница. Няма сайт, нищо не пише за него и едва ли някъде ще видите снимката му. Познавахме се от времето, когато бях на квартира на „Ил. Макариополски“. Продаваше плодове и зеленчуци. Вървеше ни приказката – именно тогава усетих, че този човек не иска да стори на абсолютно никого нищо лошо. Не познавах миналото му, сигурно не става и за икона, но Гриша рисуваше със сърцето си приятелства. Живееше на семейни начала с жена, която се спомина. После му изгубих следите. И един ден минавах край входа за подземния паркинг до Колхозния пазар. Той стоеше в малка будка и вдигаше бариерата. Побъбрихме. Оставете настрана общите приказки, първото, което Гриша се опита да ми покаже, бе добрината – за нея се огледа и единственото, което можеше да ми предложи, бе… ако имам нужда от място за паркиране, да се обадя. Дреболия, елементарно, простичък жест и… нещата си идват на мястото. „Добрият варненец“ – посветих този разказ на него. Надявам се един ден да види бял свят с готовия сборника, който чака издаване. А Гриша би трябвало да е на около седемдесет години. И навярно се чуди на кого да стори добро. Звучи ли елементарно?

Добър човек
Йорданка, село Невша
Нашата био баба. Преди час бях при нея. Пресни яйца, ябълки от градината, читаво месце по празниците. Да не говорим за лапад, коприва, чесън – все модерни продукти, на които им викат био, а всъщност си е естествена храна за организма… Но мисълта ми не е за храната, а за баба Йорданка. Честност, простодушие, милост – още по-простички качества, които, убеждавам се, не са икономически изгодни, за разлика от пресметливост, изгода, хитрост. Навярно заради това в нейния двор има каручка, с която тя и дядо Росен събират дърва. И опушения казан в двора, в който затварят сега буркани. А преди време, когато търсехме малко парче земя в това красиво село, повечето баби говореха вече за кеш и валута. Гледат те отгоре до долу и се питат колко пари вадиш. На Йорданка й бе останала само честността, защото бе свикнала да има малко. Сега си помагаме – тя с натурална храна, аз – както дойде. Честността и доверието не е договор между нас. Тя ме нарича свой син, а аз си я имам като родна баба. Ей, как не ми се тръгваше от двора, където в този студен и мрачен ден гореше огънче и в казана кротко бълбукаше зимнината.

В началото на март ще й се роди дете. Тя се усмихва. Гълъбина е добър човек.