Страницата на Мариан Желев

 

При второто пътуване до Истанбул вече знаехме как да постъпим, за да усетим още по-добре атмосферата. Ползвахме само транспорта, останалото сами си го организирахме. Автобусът тръгваше от Пловдив, ние бяхме подготвени с разписания, тарифи, такси. Обикновено операторите предприемат едно нощно пътешествие. Пристига се в Истанбул рано сутринта. Ако хотелът е свободен – настаняват те. Ако не – тръгваш на обиколка. Иначе нощувките са две, но все едно си бил там четири дена.

С Веско и Таня – доказано добри пътешественици – бяхме експериментирали в Прага: наемане на квартира, обиколка на града, дегустация на бира и прочее индивидуалности, които не могат да бъдат заместени с едно натъкмено по списък пътешествие, където екскурзоводът те води за носа и ти налива пасирани факти от историята на мястото. Прага не го заслужаваше и това бе първото място, към което ние подходихме индивидуално и с въображение. Резултатът – още ни помнят в метрото и по улиците, които с Веско заляхме със смях, защото разказвахме едни и същи вицове по два пъти – по монтански и по черноморски. Голяма е разликата, повярвайте ми. И в Прага го разбраха.

Хубавото на този тип екскурзии до Босфора е, че не всичко ти е включено в цената. Ако искаш забележителности, плащаш допълнително. Тактика на операторите – хем по-ниска цена на пакета, хем за посветени в тайните на града повече свобода. И ако на теб ти е приятно, както и ние сторихме, сам да си хванеш корабче до Принцовите острови – няма проблем.

С Гергана знаехме кои забележителности си заслужават. Веско и Таня идваха за първи път. С пристигането рано сутринта ние бяхме на вълна ориенталско пътешествие. Обичайните забележителности като Синята джамия, Капалъ чарши, Азиатската част на Истанбул – са от типа цифрова снимка за приятели. Изключвам „Света София” и желязната църква „Свети Стефан”, които имат особен статут за православния българин. Другото беше свободно придвижване на границите на туристическите възможности.

Първо седнахме на улицата да хапнем отворен дюнер. Ядеш на маса до булеварда. Надвикваш се и се опитваш да обясниш на сервитьора, че нямаш нищо против да ти донесе бира. Оказва се проблем. Ердоган вече бе наложил своето емабрго на алкохола. Не че не можеш да си вземеш биричка или да си купиш от магазина Йени ракъ. Но ти трябва повече усилие и ако не си чужденец със сигурност ще те накодошат, че си оцапал мустака с пенливата течност. В крайна сметка сервитьорът притича до съседното заведение и ни донесе наливната бира. Човек да му е неудобно да си поръча втора.

Подкрепени ние тръгнахме да обикаляме обичайните забележителности.
Не мога да споделя повече от онова, което ще чуете от средностатистически гид за Света София и Джамиите. Но мога да разкажа пазарлъкът на Веско с един турчин, който предлагаше почистване на обувки.

Първо за Веско, който току-така не се пазари. Иначе казано – впуска се само във виртуозни сблъсъци, които на всяка цена ще му донесат удовлетворение, даже да даде повече пари от предвиденото. Нещо като спорт, но и с елемент на концепция. Турция бе неговото място. На Капалъ чарши той понаточи няколко ножа с търговците там – врели и кипели, баш хитреци. Но по някаква тънка продълговата логика усещаха маята в нашия монтански приятел и той успяваше да им измъкне отстъпка. Даже се тупаха по рамената и си викаха аркадаши, комщу… Нещо като парола на всички хора, просветени в пазарлъка.

Веско носеше маратонки и те нямаха нужда от почистване, но препирнята започна. Да гледаш или да ги снимаш отстрани – Веско и турчина. Накрая онзи клекна и извади четките. За има-няма две цигари и десет лири пара му пребоядиса маратонките в неосновен цвят, но Веско беше доволен и тръгна да си търси нова жертва в пазарлъците.

От една морска гара си хванахме корабче до Принцовите острови. По разписание. Така щяхме и да се върнем. Нищо общо с група, туристи и гид. Тук пазарлък нямаше – фиксирани тарифи до Буюк ада (големият остров). Почти час път и се озовахме насред морето в свят, който много малко говореше за ориенталското. Улиците, къщите, природата – много повече средиземноморски: Големи прозорци и сенници за слънцето, обширни дворове и красиви огради, впечатляващо аранжирана растителност, улички като за писатели и много спокойствие.
Още при първото ми посещение на Принцовите острови помечтах: ще напиша сценарий, ще го продам на голяма филмова компания и с парите ще си купя тук къща с голяма тераса, гледаща към открито море. По цели месеци ще се затварям – провизии, мерак, идеи, – за да пиша…

Но да се върнем към Принцовите острови. Най-ми харесаха трите коли – полиция, пожарна, бърза помощ – толкова за целия остров.Останалото – колелета и файтони. Старите германки и схванатите гърци се качваха на конете и така обикаляха островите. Българин досега не съм видял да сяда в тези каруци. С Веско, Таня и Гергана си наехме колелета. Принцовите острови се обикалят за около час с велосипед. Сложих камерата на кормилото и направих един истински филм, преди да съм написал сценария, с който щях да си купя къща тук.

После обратния път до Истанбул. Още няколко забележителности. И онова, което можехме да се възползваме като предплатено в пакета туристическа услуга, а то не бе много повече от транспорт до обектите, нощувка и закуска. Вечерите си бяха наши – ние си ги организирахме.

Така и последната.

В едно ресторантче, което с Веско си харесахме от сутринта. В една малка, глуха уличка, до хотела, намиращ се в квартал „Лалели”. Седнахме към осем вечерта… и станахме в два.

Слушайте подробности.

На всяка цена турска кухня, Йени ракъ и бяло вино. Морски деликатеси, риба и салата – прилича на нашата шопска, но е със ситно нарязани домати и краставици. Тръгна ни добре. Уличката спокойна – ние вдишваме ориенталски аромат и издишаме почти готово блюдо. Край нас минават улични търговци и ни предлагат парфюми, часовници и шалове. Веско не е в настроение за пазарлъци. Но обърнахме подобаващо внимание на мобилния оркестър, който дойде да ни свири на ухо. После обаче се оттече към другите маси, където се оказа по-петимни за кларнета и компания.

Бяхме на първата бутилка бяло студено вино, когато и четиримата усетихме, че на масата настроението коренно се е променило. Заради мястото, компанията, храната и прочее – бяхме готови да приемем с отворени обятия всички изненади на Истанбул. Освен ориенталско в този град има изненади, които те чакат на всеки ъгъл. Ако подходиш като типичния турист, със сигурност ще си тръгнеш удовлетворен, но ако искаш да го запомниш с нещо по-особено, стига да не минаваш границата на нормалното, можеш да отнесеш доста бисери. Те пристигнаха под формата на поредния търговец.

Не приличаше на турчин, а по-скоро на класически български циганин – много гъст, черен и без никакъв подход и трикове в търговията. Предлагаше шах, табла и някакви мушами с претенция за фолклорни шедьоври.

Веско го метна. Давам ти, вика, толкова за таблата. Онзи, не – пише на листче някаква цифра. Не говори английски, български, китайски, руски – като повечето улични търговци. Веско вижда цифрата и се пляска по челото. Моли го да ни остави на мира (страхотно го изигра тук), да се маха, че да си пием на спокойствие виното. Онзи усети кирията и взе да сваля цената. А Веско усети слабостта и пипна уличния търговец за гърлото. Жаргонният турски на търговеца беше ужасен, но той започна все повече да набляга на негов, в изблик на немощ. Веско му написа, че ще вземе таблата за сума, равна на самоубийство. Онзи изпищя, замята се, аха да удари Веско. Хукна да си тръгва. Върна се. Взе листа и надраска нервно една компромисна цифра, малко по-висока от Весковата. Но нашия човек бе хванал рибката – отново написа същото число и онзи капитулира. Дръпна една реч от рода на: „Авер, скри ми шайбите, отивам да се хвърля от моста”.

Таблата не струваше. Евтина, китайска и готова да й се разпаднат пантите, но с Таня решихме да я опитаме. Оказа се майстор, Танчето. А Веско и Гергана подхванаха темата икономическа среда и как тя може да бъде приложена в семейния бюджет. Тъкмо по повод, покрай покупката.

- И трите ли ги играеш?

- И трите.

- На гюлбара чифтовете вървят след третото хвърляне.

- С кои играеш?

- Няма значение.

Разчистихме масата. Иначе мислехме скоро да ставаме. Намирахме се на средата на първата бутилка вино. И се почна.

Таня владееше всички трикове на таблата. В първия момент си мислех, че й се губи онзи, най-важния – пиперливия език, закачката и заяждането, за да предизвикаш повече зара, отколкото противника. Но с думите: „Досега не съм губила на табла” – осъзнах, че срещу мен стои достоен противник.

Веско и Гергана се бяха наежили и говореха на висок глас. Цитираха преподавателите си от университета по икономика и опитваха да напишат словесен докторат в една малка истанбулска уличка. Слушах ги, колкото да загреба малко настроение от разпаленият им разговор. Но гледах да не изпускам Таня – мяташе заровете като че пред нея стоеше последната кегла в боулинга.

Резултатът след първата седмица – едно на нула за мен. Вдигам глава – край нас строен оркестърът, мълчалив; сервитьорът, както и неколцина случайни минувачи. Зяпнали са ни като че ли играем финал на Олимпиада.

Таблата е на почит в Истанбул. И, сигурен съм, досега не са виждали подобна игра. Направи им впечатление, че ги оглеждахме, но вместо да се притеснят, взеха да говорят и подхвърлят фрази, които обобщих с едно „ашколсун”.
Втората игра тръгна със същото настървение, с каквото Веско и Гергана се подхванаха. Как трябвало да се взема бележки от маркетите, които да прилагаш после не знам си къде. Фактури, декларации, данъчни – ей, сериозен разговор водеха.

А Тяна поведе в резултата. Губех инициативата, но виното ми вървеше. Веско поръча втора бутилка (или трета) и морски деликатеси. Ведно с ципурата, която хапвахме, стомахът ми сам хвърляше своите зарове до следващото угощение. Музикантите не изпускаха ни едно разиграване. Бяха забравили да свирят и ни гледаха. А ние мятахме пуловете, произведени в Китай. Но си е мерак, братче, емоция и хъс.

Улицата тотално бе опустяла. Ресторантът и той празен. Таня ме срази и ние решихме реваншът да е в Монтана или по черноморието. Гергана и Веско явно също бяха стигнали до примирие, защото един друг си даваха огънче за цигарата. Ако бях казал на оркестъра къде ще се играе следващата табла – със сигурносх щяха да дойдат. Платихме – сметката ни беше приблизително колкото цялата екскурзия, но удоволствието – безценно.

Вечерта в хотела, на сутринта закуска и на автобуса. Таблата ни чака. Ще пиша за реванша с Таня.