Страницата на Мариан Желев

Беше началото на лятото в България. Кацането на самолета в Лондон ме върна в есента, когато обичам да се запечатвам, изолирам и потъвам в едно настроение, което някои наричат меланхолия, а аз – вдъхновение. Беше хладно, миришеше на дъжд и всички наоколо го приемаха за нормално.

С Гергана бяхме облечени с по-дебели дрехи, обувки и екипировка за дъжд.

Първоначалното климатизиране скоро остана на заден план. Градът ни погълна с движението си, със своята многопластовост и големина. Хора от целия свят – денонощно улиците бяха претъпкани с автобуси, таксита, велосипедисти. Небето и то – кръжаха самолети, аерогарите бълваха поток от народ, който идваше за малко, да работи или да мигрира.

Още в България, след като бяхме купили самолетните билети, стана ясно, че Pearl Jam ще пеят в High park, част от рокфестивал, продължаващ три дни. Мярнаха ми се имената на Стиви Уондър и Пол Макартни, но вълнението ми при споменаването им е статистическо.

По отношение на концерти и други големи форуми – започвах да страня. Губех се в тълпата и не можех да споделя онази радост и емоция като преди време. Това не го определям като възрастов недъг, а по-скоро наеженото ми его вече трудно приемаше идолопоклонничеството. Мога и по-просто да го кажа: свалих плакатите от стените, махнах сълзливите излияния и тръгнах по мой път. Сам започнах да си пиша текстовете в живота.

Не и с Pearl Jam, обаче. Донякъде. Музиката на Еди Ведър е мой спътник повече от двадесет години. Тя се промени и аз се промених. Този изключителен вокал стана нещо като озвучител на целия ми житейски път. Няма нищо общо с американската поп-култура. Кореспондирах си с него по други пътища, извън границите на познатите ни материци. И всеки път се озовавахме в една крайна точка, която се оказваше изходна до следващия етап на живота. Продължавах си по моя начин, а музиката на групата бе винаги край мен – ненатрапчива и в същото време много дълбока – благодарение на нея успявах да направя декомпресията на различните пластове житейска дълбочина.

Не си купих билет от България. Надявах се това да стане в Лондон. Да, щях да отида на този концерт, нищо, че билетите струваха шейсет паунда (около 140 лева през 2010 година). На едно тяхно турне те се разминаха с България – промоутърите не успяха да уредят концерта и свириха в Атина. Не успях да отида, но си казах, че и моят час ще дойде. Така и стана. И то след закупени самолетни билети и при никаква информация, че групата ще свири в High park.

Галерията за съвременно изкуство Тейт остави дълбок спомен в мен. Можех да изкарам едно денонощие в старата фабрика, префасонирана в нещо като склад за поп-култура на брега на Темза. Гринуич, Темза, Катедрали… на излизане от Британския музей, точно в дена на концерта, все още не притежавах билет. Но оптимистът е надеждата на нашата цивилизация. Тъкмо на улицата забелязах рекламна пирамидка, на която пишеше, че в съседното заведение се продават билети за концерта на Pearl Jam. Фестивалът бе започнал от обяд с други групи. Моята започваше в 18.00. Щях да отида сам и да си търся билет пред входа. Може да ме наречете много голям оптимист и добре, че не съм постъпил така. Гергана си бе уговорила среща с една Българка.

Заварвам един усмихнат англичанин на бара. Питам го за билетите. Той ми казва, че струват не 60, а 40 паунда. Добре, викам, давай един. Но вижда, че не съм сам и директно ме пита дали искам да ми продаде два билета за 60 паунда. Нямаше пазарлък. Аз буквално му награбих билетите. После ги платих и питах Гергана дали изобщо е съгласна.

Хукнахме към парка. Нямах търпение. Забравих що е индивидуализъм и как искам да си опазя правата на чешит, отшелник и човек, който страни от тълпата. Щях да гледам Pearl Jam – групата от противогаза. Обяснявам – имах уокмен, който криех в противогаза в казармата. Слушах музика на вечно изтощени батерии. Нищо, бях фен и се учех на вдъхновение. Pearl Jam бяха най-сериозни. И им останах верен… техен приятел.

Бен Харпър и музикантите бяха подгряваща група. Ние с Гергана започнахме да си проправяме път в тълпата. 40 000 човека. Беше все още рехава и успяхме да стигнем близо до сцената. Направи ми впечатление, че встрани от нея имаше изградено съоръжение за инвалиди. Хора в неравностойно положение, които обичаха музиката и искаха да усетят енергията на един концерт. Не коментирам. По-скоро ще спомена за речта, която чувах около себе си – чехи, унгарци, сърби, испанци… Като цяло английската публика е разглезена. Специално в Лондон само папата дето не е пял. Идвали са всички, докато в България тепърва имахме да наваксваме. И като дойде някоя световна група у нас, фенът направо разпаря гърдите си от кеф. В Лондон е различно. Знаеш, че докато си пиеш биричката в някой пъб, при теб за огънче може да дойде Кийт Ричардс или който и да е от световната музика.

Еди Ведър не издържа и излезе да пее с подгряващата група. Сигурно не е прецедент, но за първи път виждах такъв жест на живо. Този човек имаше глас, с който може да достигне кътчета в ума ти, за които не подозираш, че съществуват. И да те вдъхнови за нов живот. Изпитвал съм го хиляди пъти. Дори в момента, докато пиша, защото съм със слушалки и слушам No Way. Пиеше си винцето на сцената и дърпаше такива струни от гласа си, че…

Дойде време и за самите Pearl Jam. Усетих, че се наежвам заедно с публиката. И с това започнах да забравям кой съм, къде съм и какво ще правя на 1-ви септември, тази година, примерно. Бъдещето бе сън, на който можех да обърна гръб. Затворих очи и започнах да крещя с тълпата. Първата песен – пеех с цяло гърло. Диво, лудо, истинско. Това е магията на концерта – ставаш част от всички и в същото време си едно семенце, посято от собствените ти интереси. Знаех, че ще ми трябва после възстановителен процес – да се намеря, идентифицирам, измъкна от онези 40 000 скандиращи души. Но после, после, после…

Снимах с фотоапарата, прегръщах Гергана, с други около мен, скачахме, пяхме. По някое време Еди Ведър спираше и започваше да моли публиката да отстъпи назад, за да не притисне тези най-отпред. И едва ли не питаше всеки поотделно дали има достатъчно пространство около себе си. Правеше го заради лошия спомен от концерта в Копенхаген.

Слънцето отдавна бе залязло. Прожекторите осветяваха ръцете ни във въздуха. Еуфорията бе завладяваща. Навярно, ако кралицата бе в Бъкингам, със сигурност сме я събудили. Беше на една ограда разстояние.

Два часа минаха като едно щракване. Последна песен. И една глътка вино от бутилката.

Усетих, че не ми е останал глас. Нормално. Но още дълго наум щях да си пея песните. Подозирах, че това може би е последния ми концерт. Дори на Pearl Jam. Просто бях прекрачил в друго измерение – дано не се повтарям, – когато фенът се бе смалил, за да отстъпи място на вдъхновението, почерпано през годините – от книги, изкуство и като цяло даряващо ме с много специфична индивидуалност, нетърпяща странична намеса.

Едва заспах вечерта. Музиката отекваше в главата ми като траверс – въже от една скала до друга. По него навярно щях да се придвижа, лека-полека, до моята действителност.

Остана време за още малко разходки из Лондон. Предимно търговската част. После отново Лутън-Варна. Кацнахме в жегата. Тогава ми хрумна лудата идея, че Pearl Jam един ден ще пристигнат във Варна. Ще ги гостя с българска кухня и вино. После ще отидем в някое заведение да посвирят. Като приятели.
Възможно е – стига да вярваш.