Страницата на Мариан Желев

20.01.2017

Кучето и цветните къщички

Filed under: Варненски хроники — Jelev @ 21:16

Кварталът ми изобилства от осъществени амбиции на смели архитекти. Има такива случаи, в които – без да преувеличавам – съсед от друг блок може да полее цветята на баба от другия, а излишната храна от втория етаж на пететажната кооперация да бъде подхвърлена на вечно скимтящото куче от първия, на по-ниската кооперация. Истинска бетонобуламачка е нашият квартал. Бум на строителството, който отдавна е взривил представата ни за простор.

Въпреки това от години, ден и нощ, ние изпълняваме мисията си на съвестни граждани и всеки път лавираме между блоковете, за да си изхвърлим сметта във вечно задъханата кофа за боклук. Което си е истинско приключение, тъй като около нея редовно орбитират кварталните песове и без много да им мигне окото раздават териториално ръмжене.

Без значение многото квадратни метра жилищна площ на квадратен метър земя, на мен често ми се налага да минавам по главната улица пред блока, която е природосъобразна – сиреч: черен път, който в дъждовните сезони е като магистрала- идеал за селскостопанска техника. Дълбоки коловози, лепкава кал и обилно количество масло, наследсто от ниско разположени картери.

Та някъде през есента преди години се появи черно куче с бяла гуша, с не много дълги крака и бясна козина, която се мяташе, догонвайки лая му. Един от строителите си го беше домъкнал, за да пази, докато построи поредното блокче. Дълбаейки основите на поредното бетонотворилище му спретнаха червена къщурка и пред нея туриха метална паничка и купичка за вода. Хвърляха му недоядени баници, мухлясали хот-доци, недопити вкиснали айряни и недооглозгани пилета. Кучето, благодарно, лаеше поголовно, за да акумулира добро отношение и блажни привилегии от временните си стопани. Пускаха го и навън. Не хапеше, но така се спускаше, че веднъж, когато бях в колата си викам: това ще ми нахапе и откъсне винтилите на гумите. Лаеше, та лаеше. И нищо не можеше да го спре.

Което не бе съвсем вярно – скоро зарязаха обекта. Блокчето остана недовършено, инвеститорът изчезна, собствениците се облещиха, а кучето остана на улицата. Когато си изхвърлях боклука, то вървеше с мен. Не лаеше. Вървеше си там с мен, сякаш да ми докаже, че то е едно обикновено куче и ако досега се е скъсвало да ме лае, да се спуска до краката ми, па и да ми налита на винтилите – то сега работите се различни. То е бездомно куче, съвсем само; ребрата му са като на вехт радиатор в стара панелка, а в очите му току се прочита оборотомер на кучешка добринка и вярност.

Виновен се чувствам, защото в тоя момент му бях сърдит. Представете си рано сутрин, с приповдигнато настроение, весел, с хубав сън наум, вървя си и изведнъж… зверски лай и едни зъби щракат до крака ми. Вярно – пак да си призная, кученцето нито веднъж не ме ухапа, но що акъл ми изкара и що косми настръхнаха по гърба ми заради него… Та нека си върви до мен и скимти. Правех се на непукист и ми се щеше хич да не го съжалявам. То бе кучето на строителите и нямаше нищо общо с мен. Не бе съвсем така – пукаше ми за него, защото кучешката вярност по някакъв особен, уличен начин, върви рамо до рамо с човешкото откровение.

Скоро се появи чисто нов инвеститор – с лъскава кола, добро черно сако, хубави очила, черни. Копнаха нов строеж. Нароиха се бачкаторите – кофражисти, арматурчици и прочее. Наш`то куче – и то там. Стар салам, кокал от бут, разварен кренвирш… Туриха му къщурка. Боядисаха я в бяло. Кучето залая като на парад. С извит нагоре врат и муцунка, право прицелена в съзвездието Стрелец, с навъртян като софийска баница куйрук. Когато видеше да минават евентуални нарушители покрай обекта на неговата охрана, то заставаше с едно око прицелено в типовете и лаеше като куче на изложение, като куче на състезание и като животно, което обезателно трябва да бъде наблюдавано от господаря си за добре свършената работа. Мен особено зверски ме лаеше. Дали защото ме познаваше или му бях любимото човешко същество за полайване – не знам. Лаеше ме с гняв и обида – навярно, мислех си, защото знаеше, че добре го познавам, че знам за това дето бе изпадало в немилост и сега отново се е докопало да разварения кренвирш и че по принуда са му стъкмили бяла къщичка, пък аз навярн помня гладните му години…

Пускаха го и навън. Ако бях пеша, то, още отдалеч като ме надушеше, така се спускаше, че все едно имаше намерение да се докопа до месата ми и така, по кучешки, да ми покажа кой е господар на района.

Построиха блокчето. Собствениците си купиха имотите, разчистиха района, насяха китки и наритаха кучето от къщичката, която пък запалиха с остатъците от строителните материали. Кучето си тръгна, но и не съвсем. Взе да обикаля блоковете и да дири препитание. Добре е да отбележа този път, че както и преди, в междинното си служене, така и сега гласът му не се чуваше. Даже и не скимтеше. Вместо това идваше с мен, докато си изхвърлям боклука, вървеше до мен, когато отивах до магазина или ме следваше в разходките ми из квартала. Чакаше ме пред блока и все едно – добре, де, въобразявам си сигурно – чакаше от мен да му кажа какво да стори и кого да налае. И ме гледаше, докато си паля колата и изобщо през ум не му минаваше да се спусне по гумите, че и да нахапе винтилите. Беше се превърнало пак в кварталното куче тип мастия. Заделих му – от жал, от човещинка ли – парче месо и стар хляб натопен във вода. Потърсих кучето, но то бе изчезнало. Но не за дълго.

Появи се в зелена къщурка, аранжирана от млад украинец, ербап строител, който бе решил да вдига лукс имоти в квартала. Кучето – и то там. Озъбено, свирепо, строго. Човек не можеше да премине по улицата, без то да му разкаже играта по кучешки. Така лаеше, че сливиците му се търкаляха из устата и аха да ги изплюе срещу теб. Не знам какво му даваха да яде, но имам чувството, че то бе като предястие към човешко. Достраша ме. Особено когато то взе победоносно да се разхожда по улицата. Не ми посегна – знаехме се. Но не ми прости сто-сто и двадесет километра лай през всичките две години строителство на имота. На толкова пресмятам движението си през това време по калната улица в квартала. Лаят му за това време се превърна като думкане на погребална камбана, което ме преследваше при всяко излизане.

Последваха две оранжеви и една синя, после и кафява, за да се стигне до последната – черна къщичка на кучето. На края, в черната му обител, то, като ме видеше, излайваше само един път, колкото да уважи подхвърлената му храна от поредните си стопани. Аз кимвах с глава в знак на одобрение, правех се на изплашен, за да уважа правото му да си пази имота и продължавах с рутината на стар жител на квартала. Толкова бях свикнал с лая му, че ако не го чуех все едно бе като лоша поличба.

Попривикнах да му нося храна – особено когато то оставаше задълго без цветна къщичка и нито един строител не се мяркаше околовръст. Иначе през друго време не смеех. То отказваше. Дори когато строителите си изяждаха банчиките и пържолите, а за него оставаше само мазната хартия, от която то се давеше и повръщаше. Вързано на пост, в чернобялосивата къщурка – то си лаеше и отказваше подаяния на потенциалните агресори на имота.

Та го хранех в бездомните му периоди и даже взех да му говоря. Знаех, че след време то пак ще бъде заселено от някой строителен предприемач, който с него да си пази обекта. И то, кучето, ще не ще, ще погне кварталците, докато не им пропищят ушите. Или докато не стане време да не може да се строи по тия места.

Не знам дали точно това време настана, но от дълго време насам кучето се скиташе из улицата ни като наритано псе; ребрата му се четяха с просто око, зъбите му – оголени, погледът – апатичен, а походката приводнена. Кучето така изпосталя, че взе да не поглежда и храната, която му носех. Един път само прояви чувство – близна ми ръката, докато му давах бяло месо от пиле. Не го докосна. Но ме призна. После излая три пъти – сякаш да ми припомни, че ей го на, още утре може да си намери я черна, я червена или жълта къщурка и оттам да ми покаже що е то кучешка вярност… Не зная, сигурно на кучешкото облизване човешкия еквивалент е погалване зад ушите – така и направих. То остана апатично към моя жест. И към пилешкото. Тръгна по калната квартална улица, без да се обръща към обектите на бившите си работодатели. Те като че ли не съществуваха. За него бе важно само…

На другия ден го намерих хвърлено на боклука, с изтърбушен корем и разчекната уста. Не ми се влиза в детайли кой и какво му е сторил. Взех лопата. И в малкото останало празно място в нашия квартал изкопах дупка. Положих кучето – или по-право да го нарека съсед. Хвърлих няколко лопати пръст, а отгоре сложих няколко дъски. Всичките в различен цвят.

На връщане към дома си чух куче да ме лае. Беше от терасата на съседите. От новото луксозно блокче. Носеше плетено елече. Очевидно кучешката му тоалетна бе на терасата. И докато се облекчава бе получило кучешки призив да защити с лай дома си. Но скоро загуби интерес, защото или му стана студено, или се изплаши от лопата, която носех.

 

 

« Предходна публикацияСледваща публикация »
Танграм рекламна агенция, печатница | Календари за 2019 г. | Флаери, листовки

2017 Страницата на Мариан Желев . WordPress .