Хеви Метъл, скъпа
Детството ми от осемдесетте мирише на печени на тенекия миди, на сушен сафрид, опънат на терасата в бунгалото на Русалка, и на пукан слънчоглед в старата алуминиева тава на баба. Не ни викаха тинейджъри тогава, а подрастващи, юноши или просто Лапета – според симпатичния Добруджански акцент. Толкова си го обичахме това детство, че бяхме готови да се съобразяваме с правилата на комунизма. Но имаше едни люде, които направо се катереха върху тези правила и развяваха гордо знамето на свободата. На абсолютната свобода. Нея, свободата, не бе долюбвана от ръководните органи и шефовете на околовръстните шосета. Често й пращаха милиционери (каква мила дума), за да й опърли миглите – на същата тази свобода.
Металистите за мене бяха хора, които можеха да правят каквото си поискат. Протъркани впити дънки, тесни якета с нашивки, които не продаваха дори на стрелбищата, кубинки, дълги коси, фас в едната ръка, бутилка бира в другата. Висяха по пейките, слушаха музика от касетофони, гушкаха руси мадами и прочистваха гърлата си с първите албуми на Металика. О, те не бяха пример на поведение в речниците на педагогическото общество. По-скоро обратното.
Та ние си ходехме на училище, тренирахме по три спорта едновременно, блеехме като расови овце на вечерна проверка по лагерите и гледахме любимия ни сериал – „Планетата на маймуните“. В градския парк на Добрич можеха да се срещнат множество екземпляри от подобен род добре отгледани стажанти на т. нар. „щастливо детство по време на комунизъма“. Не се оплаквам. Детството по време на комунизма е като открадната златна пара от дърт циганин с мечка на мегдана на историята. Сиреч – късметлии сме. Дивеехме по свой си начин, което стана повод да се овъглим във формата на протест, когато на главите ни се стовариха гладните години, а ние вече трябваше да се наричаме тинейджъри, да гледаме лошо и да се правим на корав ван Дам, разчекнат в обратен шпагат между миналото и битието. За бъдещето не говоря.
В същия този парк Металистите пък си правеха вечерна проверка със своите любими групи. Не че ние си поплювахме, но нашите простотии и дивотии бяха на друга струна, която образователната система акордираше с цинизма на глух композитор. Та ние ги заглеждахме като хора в зоологическа градина, с тази разлика, че ние бяхме в клетката. Добре де, простотията, пиянствата, побоищата – бяха причина за милите милиционерски хайки. Палки, юмруци, белезници – не липсваха. А ние си викахме, че на планетата на маймуните такива неща не се случват. Но…
Имаше един пич, дънгалак, металист, с кубинки и нашивки, дълга коса и антипедагогическо поведение. И в същото време с физиономия на късния Робърт де Ниро и средния Ози Озбърн и с добавка от ранният Дейв Грол. Спокоен – сякаш това, което правеше с живота си, е най-щастливото нещо на света. Вярвате ли? Ако кажете „не“ ще ме улесните, защото още и още ми се пише за този човек. Плътни устни, големи длани, странна, в същото време тежка походка, която завършва до каса бира в градския парк на Добрич, преди да са дошли любезните милиционери. Все едно майка му го е родила с кожено елече, скъсани дънки, опърпано яке и под звуците на ей-си-ди-си. Не ми се връзваше – не че после не се убедих в неговата буйност… да, носеше и кубинки, и кожено елече над протрито дънково яке – Металист, но за мен той олицетворяваше свободата. И по един, да го кажем, детско-сантиментален начин, тази свобода я свързах с добротата. Не знам как и защо – след като съм ставал свидетел на какви ли не масови побои, свади, мили-милиционерски бомбардировки с палки… Да, лицето на този човек излъчваше свобода и… доброта. Оставете буйното, дивото, боищата, алкохола и цигарите. Този човек сякаш ползваше пороците за украса и разтуха, каквото е хамакът между буковото и дъбовото дърво – символ на силата и спокойствието. И между него – баланс на едно великолепно излъчване на пустинна уравновесеност на расов бедуин.
Свобода – така жадувахме за нея, че сякаш, когато я изкрещяхме, комунизмът се изниза като Лапе (пак по Добруджански) от селски кенеф, останал без хартия. А ние се нанизахме на демокрацията, която ни задави с вестници и употребени бидета в спалнята на абсолютната свобода. Металистите станаха бутикови. Всъщност те се трансформираха заедно с музиката. Но за мен този процес остана с многоточие. Взривената представа за свободата стигна до противогаза ми в казармата, в който криех уокмена си с вечно стари батерии, които най-обичаха да влачат на Нирвана. Странна работа. Бях като че ли току-що излязъл от маймунската планета и исках да си спомня що е туй свобода. Сетих се за Металиста от Добрич.
Видях го по-късно, във Варна, когато и той, а и аз бяхме рафинирали свободата си, че да става за препечените филийки, които с годините ставаха все по-препечени и върху тях се опитвахме да мажем мазното масло на новите ценности. Бачкаше в сервиз на околовръстния път. Колко пъти съм го виждал… Зацапан гащеризон, високи работни обувки, цигара в устата, дълга коса, нашивка на лявото рамо, рекламираща известно марка моторно масло. Пичът оправяше коли, мотори и все що се мярка с ДВГ по пътищата. И така – стотици пъти го мярках и все се връщах в предходните години на планетарен подрастващ за нас комунизъм. Виках си – де е онази свобода и изпадах в почти старчески сантиментализъм, типичен за клубовете за пенсионери, където белотът се играе до 51, защото не се помнят ни терци, ни белоти, ни точки.
А ние не сме стари, даже в повечето от нас детството живее. Викаме си го и си мислим, че ни е много гот и че сме наследници на космическия джакпот. Кефим се, един вид. Обаче, в същото време, поне на мен ми се иска да си върна не онова време от миналото, а моментът, в който да посоча, че този или онзи човек е бил свободен, наистина свободен. За да си направя хамак в скалистите брегове на ежедневието. Както веднъж го бях направил. И защо? – сигурно заради необходимостта да призная, че щастието е там, където не съм аз. Не че толкова съм тръгнал да въздишам по комунизма.
Превъртам още малко лентата напред – точно преди седмица. Най-много осем-девет дни. Стоя и чакам да си прибера децата от училище. Блок панелен, градинка стара, коли – паркирани. Идва още една – стар опел с димящ ауспух. Отваря се първо вратата от дясно. Излиза жена, която се хваща за вратата и гредата на колата. С мъка се изправя. Всъщност по-скоро приклеква. Едва се държи на краката си. Бавно, сякаш се опитва да прави за първи път през живота си гимнастика тя протяга ръце. Сключва длани и прави нещо като овал във въздуха с ръцете си. Стои така. Чака. В това време се отваря другата врата, шофьорската. Излиза моят човек, металистът, с дълга коса, без дънки, без кубинки, но със същото лице на освободен от нерви Ози Озбърн и основал нова група Грол. Затваря вратата, заобикаля колата приближава се до жената, обръща се с гръб към нея – досущ като докер със стаж на пристанище; леко се навежда. Това движение – личи – са го правили стотици пъти. Жената нанизва овалът на ръцете си около врата му, отпуска тялото си и се оставя на неговите грижи. Металистът я понася към входа, отваря тежката желязна врата. Носи я. Тя не може да върви. Той може да носи (това са подробности).
Ей затова седнах да пиша. И сигурно можех да го кажа в едно изречение. Даже изобщо можех да не повдигам дума. Но за съжаление, пък и за радост, не съм от тези хора, които мълчат. Или по-скоро, когато има къде и как да извикат – СВОБОДА!
Признавам – стоях вцепенен пред гледката. Едно животно – по голямо от слон и от кит – крещеше в мен, че трябва да споделя този момент. Само този момент, абсолютно само този момент, в който един стар Металист от Добрич понесе на гърба си една парализирана жена. Защо? Може би защото обича метъла. Хм!
Защо?
Детството ми от осемдесетте все още мирише на печени на тенекия миди… зная, че всеки път, когато си го помисля, следващият ми абзац остава празен. Като че ли все има какво да допиша, да кажа, но не ми стигат сили, воля или… малко свобода.
Бях на грешния път, докато не срещнах Металиста от Градската градина на Добрич, който също като мен сега живее във Варна. Няма да ходя да го питам как той дефинира свободата си. Защото ми се струва, че знам отговора. Свободата не се обобщава, а точно обратното…