Страницата на Мариан Желев

Подозирах, че природата може да ни стигне. Да ни стигне за абсолютно всичко. После се сетих за фразата „погледнете птиците небесни – те нито сеят, нито жънат и пак се хранят от ръката на Небесния Отец”. После… тръгнах по една поляна, в полите на Рила. Бял равнец, жълт кантарион; прехвърлих се на боровинките, на малините, къпините, горските ягоди. Толкова вкусно. И такава наслада сега, когато го описвам. Словото е привързано към усещането за свобода, че не си загубен.

Хайде сега да видим другата страна.
Цивилизацията си я създаваме ние, хората. Но нас хората ни е създала природа (това го намеквам на незапозналите се с Небесния Отец). Хората създадени от цивилизацията имат осигуровки, кола, данъци, задължения, политически кръвни групи. Когато отидеш на ресторант, очакваш добро обслужване, защото ще платиш определена сума. Храниш се колкото да оправдаеш съществуването си. Преплиташ някаква философия и готово – хвърлят те в земята като олицетворение на прагматизма. Искаш ли още нещо? Уви!
Природата не ни учи на нищо. Тя вече ни е научила. И когато тръгна за жълт кантарион си спомням, че любовта минава през стомаха, защото словото също може да е храна.

Да минем към гъбите.

Те не били хранителни. Няма полза от тях. Можеш да се отровиш и обикновено парализирано се хвърляш на проверената стока в супермаркетите. А, и още нещо – готвачите на дипломати имат закон: никога не готвят гъби. Не било по протокол, понеже гъбата била тежка храна и трудно се смилала. За разлика от поликата по принцип.

Никога не съм разбирал от гъби, но тази година, благодарение на съкровеното другарче Веско Марков, опознах в общ план гората и гъбите. И като вкус, и като усещане. Нали разбирате, че от този абзац нататък вече пиша свободно и като на приятели. Дори не искам вече да подхождам с типичен писателски апломб за въведение и т.н. Та събирането на гъби не е на всяка цена консумация и чревоугодничество (мога да се опровергая с тиганчето задушени манатарки в масло на леля Креми, благоверната на Веско; нейсе). Гъбите са проникване в природата, взиране, навиране, гмурване. Дране по храсти, затъване в шубраци, падане по урви и изведнъж…

Знаете ли, представете си, че сънувате поход в гора. Свободата е разположена ниско и няма нужда да се навеждате, за да я усетите, защото така или иначе краката ви я мачкат. В последствие се оказва, че не се докосвате до земята, а летите. И не благодарение на разредения въздух, а на миризмите в гората, с вятъра, с аромата на природата. Летите и усещате, че по някакъв начин това трябва да се изрази. Не, не в социалните мрежи, нито пък с цветна снимка. Да се изразите така, че и ангелите да ви чуят. Мълчите.

Мълчанието е злато, което заслепява. Говорете, обаче тихичко. Като шепота на гората, който се стеле в гора. Ето това е вашата пътека. Напред.

Заради много влага гъбите бяха навсякъде. Като в приказките. С кошничка в ръка и с желание да си сред природата. Да, както казва Веско – усещаш порите на природата. И току някоя гъбка стои скрита само за теб. Слънцето протяга ръце в гората и опипва игличения юрган. Боровете величествено се поклащат. Тяхната сянка е станала дом на друг един живот.

Викам му живот, защото „гмуркането” в гората води до следващата дълбочина. Не искаш да се връщаш. Хайде да надигнеш още едно храстче, и още едно, и още – хайде!. Докато стигнеш най-пряко до себе си.
Животът сред природата е олицетворение на нашето рождение. Събирането на гъби в гората е празник. Почти като риболова, когато не е задължително да хапнеш всяка уловена риба. Повечето гъби са загадка. Каквито никнат и в нашето съзнание. И си мислим, че тия загадки са ядивни за съзнанието ни. Да, плащаме данъци, караме коли, дължим осигуровки и пазарим култивирани печурки от пазара. Обаче не ви ли се искало да наберете гъби в гората и да кажете: „Ето, това е моето ново начало; природата е с мен”. Ще повярвате ли, че тези думи са отровни?

Пачи крак, Виолетка, Смръчкула, Манатарка, Гълъбка, Брезовка, Рижка – гъбите. И още много други, които впоследствие ще опиша с помощта на Веско Марков. До този момент рядко съм се отклонявал от пътеките в планината. Любувах се на гледките, стоях; сега надничах под боровете и тършувах из гората като благороден иманяр. Да видиш красива гъба и да благодариш на природата. Дори заради красотата на червената мухоморка. И после да споделиш богатството със сетивата – всичките.

Все пак, за да не изневеря на занаята, ще завърша като писател.

Само си представете, че ние сме измислили природата. С помощта на нашия Небесен Отец. Обаче сме го забравили – и природата и Отеца. Нали се сещате какво имам предвид? Колко често си казвате: „О, това съм го учил в училище и съм го забравил.” Та така – ние го измисляме, забравяме го и изведнъж: Я, гъбка!

Казват, че никой не може да разгадае развитието и популацията на гъбите. Тъкмо опишат едни и нови се появяват. Те дотолкова са свързани с човешката природа, че много често и в нашите сенчести места никнат едни образувания, които науките наричат психологически компоненти, а аз – мицели (спори) на вдъхновението. Лилаво, манатарково жълто и тумбесто, жълто като пачи крак, сгушено до дънера на отишло си усещане – досущ напомнящо за кладницата. Гъбите са прекия път на природната мистерия до повърхността. Сега разбирам Веско – това не се опознава с енциклопедични знания. Да, четенето помага, но друго се крие в разбирането им – трябва, да станеш част от природата и едва тогава можеш да се пишеш за гъбар.

Ако искате ми вярвайте, първоначално си мислех, че да пиша за гъби… е, няма какво толкова да се пише. Береш, ако си разбирач, пазариш от супермаркета, ако си глобалист. И толкова. Оказа се, че имам инерция за още дузина и повече страници. Перушината на природата унася – чувствам се наистина като в сън – от онези, които могат и да не спрат. С изключение на момента, в който леля Креми не сготви супичката от Пачи крак.

Е, време е за събуждане. Или да излезем от гората. Само за кратко.

• Заглавието е от изтървана реплика по време на гъболов на Ирина Маркова (11 г.). Естествено и природно продължение на Веско и Креми.